— Да умре ли? — подигравателно изрече Гарион. — Леля Поул щеше да го излекува.
— Самата лейди Поулгара ми съобщи, че животът му е в опасност — отговори Мандорален. — Силно развитото му чувство за чест не би му позволило да потърси подходящи грижи, ала именно заради честта си той реши да остане, за да не ни бъде в тежест, да не ни забави. — На лицето на рицаря се появи крива усмивка. — Мисля, че и той няма да се отнесе по-благосклонно към думите ми, отколкото ти самият. Ала ще остане жив, а именно това е важното, нали?
Гарион втренчено погледна високомерния наглед мимбрат. Изведнъж се оказа, че няма върху кого да излее гнева си. С болезнена яснота той осъзна, че се е държал като глупак.
— Съжалявам — неохотно се извини младежът. — Не разбирах какво целите.
Мандорален сви рамене.
— Няма нищо. Хората често ме разбират погрешно. Ала когато зная, че намеренията ми са добри, много рядко ме интересуват мненията на останалите. Все пак се радвам, че имах възможност да ти обясня всичко. Ти си мой спътник, а не е хубаво, когато между другари съществуват недоразумения.
Продължиха да яздят мълчаливо. Гарион се стремеше да подреди мислите си. Изглежда, в Мандорален се криеше много повече човечност, отколкото бе предполагал.
Стигнаха до пътя и отново се насочиха на юг, а небето над тях заплашително натежа.
ГЛАВА 8
Арендската равнина представляваше огромна хълмиста степ, съвсем рядко населена. Вятърът, който духаше над сухата трева, беше мразовит и пронизващ, а над главите им пробягваха мръсносиви облаци. Необходимостта да изоставят ранения Лелдорин бе навяла мрачно настроение на всички и през следващите няколко дни пътуваха почти без да разговарят. Гарион яздеше в края на колоната заедно с Хетар и с резервните коне, като правеше всичко възможно да е колкото се може по-далеч от Мандорален.
Хетар беше мълчаливец и изглежда, никак не се смущаваше да язди часове, без да приказва; ала след като изминаха няколко дни, без да разменят нито дума, Гарион съзнателно започна да се стреми да измъкне алгара с ястребовото лице от безмълвието му.
— Защо мразиш мургите толкова много, Хетар? — попита младежът, просто защото не можеше да измисли нищо по-умно за казване.
— Всички алорни мразят мургите — тихо отговори Хетар.
— Да, така е — призна Гарион. — Ала смятам, че в отношението ти има нещо лично.
Хетар се размърда върху седлото, дрехите му, направени от кожи, изскърцаха.
— Те убиха родителите ми — отвърна той.
Гарион почувства внезапен потрес — думите на алгара засегнаха дълбоко скрита в душата му струна.
— Как се случи това? — изрече той, преди да помисли, че Хетар може би предпочита да не говори на тази тема.
— Бях на седем години — започна Хетар с глух, лишен от чувства глас. — Бяхме тръгнали да посетим роднините на майка ми — тя беше от друг род. Трябваше да минем край един стръмен планински склон. Там ни причакаха банда крадци мурги. Конят на майка ми се препъна, после я хвърли от седлото. Мургите се спуснаха срещу нас преди аз и баща ми да успеем отново да я качим на коня й и ни заловиха. Дълго мъчиха родителите ми, преди да ги умъртвят. Майка ми изкрещя само веднъж, съвсем малко преди края.
Лицето на алгара беше безизразно като скала, а тихият му глас правеше разказа още по-страшен.
— След като родителите ми умряха, мургите ме вързаха С въже за краката и ме повлякоха след един кон — продължи алгарът. — Когато накрая въжето се скъса, си помислиха, че съм мъртъв, и си заминаха. Всички се смееха на смъртта ми. Чо-Хаг ме намери след два дни.
Така ясно, сякаш беше присъствал, Гарион за миг си представи дете, страшно наранено, самотно, бродещо сред пустошта на източна Алгария; и как само скръбта и ужасната омраза му дават сили да оцелее.
— За пръв път убих мург, когато бях на десет години — продължи Хетар със същия лишен от чувства глас. — Той се опитваше да ни избяга, аз го стъпках с коня си и забих копието си между раменете му. Той изкрещя, когато оръжието го прониза. Това ме накара да се чувствам по-добре. Чо-Хаг си помисли, че ако ме принуди да гледам как мургът умира, ще се излекувам от омразата си. Ала сбърка. — Лицето на високия алгар беше безизразно, кичурът коса на черепа му се развяваше и се люшкаше след него. От алгара лъхаше някакво чувство на празнота, като че ли той беше лишен от способността да усеща каквото и да било освен непреодолимия подтик да мъсти.