За миг Гарион почти разбра какво бе искал да каже господин Улф, когато го предупреди да не се поддава на манията за отмъщение, ала изтласка тези мисли от съзнанието си. Щом Хетар можеше да живее с такъв ужасен спомен, значи можеше и той. Младежът внезапно почувства диво възхищение от самотния ловец, облечен в кожени дрехи.
Господин Улф разговаряше оживено с Мандорален, после двамата забавиха ход, докато Хетар и Гарион се изравниха с тях.
— Нашата природа е такава — заговори рицарят в бляскавата броня с тъжен глас. — Ние сме прекалено горди и тъкмо нашата гордост обрича бедната Арендия на непрекъсната кръвопролитна война.
— За това може да се намери лек — вметна господин Улф.
— Какъв? — попита Мандорален. — Войната е в кръвта ни. Самият аз съм най-миролюбивият човек, но дори и аз страдам от националната ни болест. Освен това нещата, които ни разделят, са прекалено силни, прекалено дълбоко вкоренени в историята, за да можем да изчистим душите си. Мирът няма да бъде траен, приятелю. Дори в този миг стрелите на астурианците профучават в горите и са насочени срещу мимбрати, които им служат вместо мишени. А Мимбре, за да си отмъсти, изгаря къщите на астурианците и съсича взетите заложници. Боя се, че войната е неизбежна.
— Не — възрази Улф. — Не е.
— Как може да бъде предотвратена тя? — попита Мандорален. — Кой може да излекува нашата лудост?
— Аз, ако стане необходимо — отвърна му тихо Улф и сне качулката си.
Мандорален се усмихна тъжно.
— Високо ценя добрите ти намерения, Белгарат, но това е невъзможно, дори и за теб.
— Всъщност нищо не е невъзможно, Мандорален — отговори Улф с делови тон. — Обикновено аз предпочитам да стоя настрана от развлеченията на другите, ала не мога да си позволя цяла Астурия да потъне в пламъци тъкмо сега. Ако стане необходимо, ще се намеся, за да прекратя извършването на повече глупости.
— Наистина ли разполагаш с толкова мощ? — попита Мандорален и в гласа му се прокраднаха нотки на копнеж, като че ли не можеше да си наложи да повярва на чутото.
— Да — отговори спокойно Улф и почеса късата си бяла брада. — Всъщност да.
Лицето на Мандорален доби тревожен израз, по него се четеше дори страхопочитание след тихото изявление на възрастния мъж; а Гарион реши, че думите, които беше изрекъл дядо му, будят огромна тревога. Ако Улф наистина беше в състояние самичък да спре цяла война, то никак нямаше да му е трудно да осуети плановете за отмъщение на Гарион. Ето още нещо, за което трябваше да се тревожи.
В този миг Силк обърна коня си и приближи към тях.
— Големият панаир е само на няколко мили пред нас — обяви мъжът, чието лице напомняше муцуна на плъх. — Имаме ли желание да спрем там, или ще го заобиколим?
— Бихме могли да поспрем — реши Улф. — Почти се свечери, пък и имаме нужда от припаси.
— Конете също ще си починат — намеси се Хетар. — Вече започват да се оплакват.
— Трябваше да ми кажеш — обърна се към него Улф и погледна към края на колоната, където тичаха резервните коне.
— Все още не са уморени — уведоми го Хетар, — ала вече започват да изразяват самосъжаление. Преувеличават, естествено, ала малко почивка няма да им навреди.
— Преувеличават ли? — Гласът на Силк звучеше изненадано. — Искаш да кажеш, че всъщност конете умеят да лъжат, а?
Хетар сви рамене.
— Разбира се. Винаги лъжат. Но го правят наистина майсторски.
За миг Силк изглеждаше възмутен от тази мисъл, после внезапно се разсмя и заяви:
— Това някак си възвръща вярата ми, че във вселената съществува ред.
Улф го погледна огорчено и каза остро:
— Силк, ти си много зъл човек, знаеш ли?
— Човек прави онова, в което е най-силен — отвърна подигравателно драснианецът.
Арендският панаир бе на кръстопътя на Великия западен път и една планинска пътека, която се спускаше към Улголандия. Представляваше огромно множество от сини, червени и жълти палатки и навеси от платове на широки райета. Приличаше на град, окъпан в блясъка на ярки багри, построен в сърцето на сиво-кафявата равнина; блестящите му знамена храбро плющяха при непрестанните пориви на вятъра под ниско надвисналото небе.
— Надявам се, че ще имам достатъчно време да направя някоя и друга сделка — рече Силк, когато поеха в тръст надолу по хълма към панаира. Острият нос на дребничкия мъж потрепваше. — Започвам да губя способностите си на търговец.
Половин дузина оплескани с кал просяци бяха клекнали от двете страни на пътя в жалки пози. Мандорален спря и им раздаде шепа монети.
— Не би трябвало да ги поощряваш — изръмжа Барак.
— Милосърдието е и дълг, и привилегия, милорд Барак — отвърна Мандорален.