Върху близкия хълм се възвисяваше отблъскващ на вид замък; мрачните му стени бяха високи и изглеждаха надменни. По всичко личеше, че Мандорален избягва да насочва поглед към него. Лицето му беше станало още по-тъжно.
На Гарион му беше трудно да реши как да възприема Мандорален. Беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че много от мислите му са повлияни от предразсъдъците на Лелдорин. Наистина — той не желаеше да изпитва симпатии към Мандорален; ала като се изключеше обичайната навъсеност, която изглеждаше нещо типично за всички аренди, преднамерената употреба на старинни думи в надутата му реч и безкрайната му самоувереност, оставаха твърде малко неща, които човек можеше да не хареса у рицаря.
На половин левга разстояние от замъка, на върха на голямо полегато възвишение, се издигаше развалина от някаква постройка — единична стена с висока арка, служеща за вход, и счупени колони в двата края. Близо до развалината, яхнала кон, чакаше жена. Тъмночервената й пелерина плющеше на вятъра.
Без да произнесе нито дума, може би без дори да осъзнава какво прави, Мандорален отклони бойния си кон от пътя и пое в тръс по възвишението към жената. Тя наблюдаваше приближаването му без видима изненада, ала и без да направи нищо — дори да махне с ръка.
— Къде отива? — попита Барак.
— Тя е негова позната — сухо изрече господин Улф.
— Ще го чакаме ли?
— Той ще ни настигне — отвърна Улф.
Мандорален спря коня си близо до жената, слезе, поклони се и протегна двете си ръце, за да й помогне да скочи от седлото. Тръгнаха заедно към развалините, без да се докосват, ала много близо един до друг. Спряха под арката и започнаха да разговарят. Зад развалините, високо в небето, бягаха подгонените от вятъра облаци, а огромните им сенки безгрижно се търкаляха по мрачните полета на Арендия.
— Трябваше да изберем друг път — обади се Улф. — Но не се досетих за това.
— Защо, какво има? — попита Дурник.
— Нищо необичайно… за Арендия — отвърна Улф. — Смятам, че вината е моя. Понякога забравям какви неща се случват с младите хора.
— Не бъди толкова потаен, татко — каза леля Поул. — Това много ме дразни. Или не трябва да знаем какво става?
Улф вдигна рамене и каза:
— Не е никаква тайна. Половината Арендия го знае. Цяло поколение арендски девици заспиват всяка нощ със сълзи на очи заради това.
— Татко! — извика леля Поул, изгубила всякакво търпение.
— Добре — предаде се Улф. — Когато Мандорален беше на възраст колкото Гарион, той внушаваше доверие като многообещаващ млад човек — силен, смел, ала не особено умен — все качества, присъщи на добрия рицар. Баща му ме помоли за съвет и аз уредих младежът да поживее за известно време при барона на град Воу Ебор — замъкът, край който минахме, е негов. Баронът имаше блестяща репутация и осигуряваше на Мандорален достойно обучение в различни области, което му беше необходимо. Мандорален и баронът станаха почти като баща и син, тъй като баронът беше значително по-възрастен. Всичко вървеше добре до деня, когато баронът се ожени. Ала неговата невяста беше доста по-млада от него — някъде на възрастта на Мандорален.
— Виждам накъде вървят нещата — неодобрително рече Дурник.
— Не съвсем — опроверга го Улф. — След сватбеното пътешествие баронът отново се отдаде на рицарските си задължения, оставяйки отегчената млада дама да броди из замъка. Както и да е, Мандорален и дамата си разменяли погледи, даже разговаряли — нещо съвсем обичайно.
— Това се случва и в Сендария — отбеляза Дурник, — но съм сигурен, че името, с което го наричаме ние, е различно от онова, което използват тук. — Тонът му беше критичен, дори изпълнен с обида.
— Правиш прибързани заключения, Дурник — възрази Улф. — Връзката между тях не стигна по-далеч. Може би щеше да се окаже по-добре, ако беше стигнала. Прелюбодеянието не е чак толкова сериозно и с течение на времето те щяха да се отегчат един от друг. Ала тъй като и двамата обичаха и уважаваха барона прекалено много, за да посегнат на честта му, Мандорален напусна замъка преди нещата да се изплъзнат от контрол. Сега и двамата безмълвно страдат. Всичко е много вълнуващо, но на мене ми изглежда като загуба на време. Разбира се, аз съм доста по-възрастен и…
— Ти си доста по-възрастен от всички останали, татко — прекъсна го леля Поул.
— Не биваше да го казваш, Поул.
Силк язвително се разсмя.
— Радвам се, че нашият изумителен приятел е проявил лош вкус, влюбвайки се в жената на друг мъж. Благородството му започна да става прекалено. — В гласа на дребничкия мъж се промъкнаха горчивите, иронични нотки, с които се надсмиваше над себе си. За пръв път Гарион го видя такъв във Вал Алорн, когато разговаряха с кралица Порен.