Младежът се изкатери върху купчината чакъл, останала от някаква разрушена къща, паднала върху улицата, и продължи мрачното си разследване на руините на града. Наистина нямаше какво да види. Търпеливите столетия бяха изтрили почти всичко от онова, което беше оставила след себе си войната, а мокрият сняг и мъглата скриваха и последните запазили се следи. Гарион въздъхна и тръгна към покритите с плесен останки на кулата, където бяха прекарали предната нощ.
Господин Улф и леля Поул стояха край разрушената кула и тихо разговаряха. Старецът беше нахлупил избелялата качулка върху главата си, а леля Поул се бе увила със синьото си наметало и гледаше потъналите в мъгла развалини с огромно съжаление. Дългата й тъмна коса бе разпиляна по гърба, белият кичур на челото й изглеждаше по-бял от снега в краката й.
— Ето го — каза господин Улф, когато Гарион се приближи към тях.
Тя кимна, погледна сериозно Гарион и попита:
— Къде беше?
— Никъде — отвърна Гарион. — Просто си мислех за разни неща.
— Обаче си успял да си намокриш краката.
Гарион вдигна подгизналия си кафяв ботуш и погледна полепналата по него рядка кал.
— Ами снегът натрупа и…
— Оръжието наистина ли те кара да се чувстваш по-добре? — попита господин Улф и посочи меча, с който Гарион вече не се разделяше.
— Всички само говорят колко опасна е Арендия — обясни Гарион. — Освен това трябва да свикна с него — Той завъртя поскърцващия колан, докато обвитата с плътни намотки тел дръжка се скри под гънките на наметалото. Мечът му беше подарък от Барак за празника Ерастид — един от няколкото дарове, които младежът беше получил, докато плаваха с кораба. Празникът ги беше заварил на борда, сред морските вълни.
— Знаеш ли, наистина не ти прилича — подхвърли старецът с нотка на неодобрение.
— Остави го на мира, татко — намеси се леля Поул някак разсеяно. — В края на краищата оръжието е негово. Да си го носи.
— Хетар не трябваше ли да е вече тук? — попита Гарион.
Гореше от желание да смени темата.
— Може проходите в Сендария да са затрупани — отговори Улф. — Но скоро ще е тук. На Хетар може да се разчита.
— А защо да не купим коне в Камаар?
— Не са така добри както неговите — отвърна господин Улф и почеса късата си бяла брада. — Чака ни дълъг път и хич не ми се ще конят, който яздя, да започне да се препъва под мене, преди да сме достигнали целта си. По-добре да изчакаме малко сега, отколкото да загубим повече време по-късно.
Гарион потри врата си. Верижката на странния амулет, който Улф и леля Поул му бяха подарили за Ерастид бе протрила кожата му.
— Какво има, скъпи? — попита леля Поул.
— Искам да го нося над ризата си — оплака се младежът. — Никой няма да го види под туниката ми.
— Амулетът трябва да докосва кожата ти.
— Но така е много неудобно. Наистина е красив, но понякога е студен, друг път — горещ, а от време на време ми се струва, че е ужасно тежък. И верижката непрекъснато протрива врата ми. Не съм свикнал да нося украшения.
— Амулетът не е точно украшение, скъпи — каза тя. — Ще свикнеш.
Улф се засмя.
— На леля ти Поул й трябваха десет години да свикне с нейния — може би като научиш това, ще се чувстваш по-добре. Непрекъснато й казвах да не го снема от гърдите си.
— Не зная дали наистина е необходимо да се връщаме към този въпрос, татко — хладно го прекъсна леля Поул.
— Ти също ли имаш амулет? — обзет от внезапно любопитство, попита Гарион стария човек.
— Разбира се.
— Има ли някакво значение, че всички ние ги носим?
— Това е семейна традиция, Гарион — изрече леля Поул с тон, който сложи край на лавината от въпроси. Мъглата се завъртя около тях, после прелетя хладен, влажен вятър, и сред руините се завъртя вихрушка.
Гарион въздъхна.
— Ех, ако Хетар вече бе тук! Искам да се махнем от това място. Прилича ми на гробница.
— Не изглеждаше винаги така — прошепна много тихо леля Поул.
— А как?
— Бях щастлива тук. Стените бяха високи, кулите се извисяваха към небето. Всички си мислехме, че това ще продължи завинаги… — Тя посочи купчина натрошени камъни, обрасли с покафенели от зимния студ къпини. — Ей там имаше градина, пълна с прекрасни цветя. Дами, облечени в бледожълти рокли, седяха на поляните, а млади мъже им пееха зад стените на градината. Гласовете на младежите бяха прекрасни, дамите въздишаха и им хвърляха червени рози през стените. А ей натам по алеята имаше застлан с мрамор площад, където се срещаха възрастните мъже, за да си приказват за забравени войни и за своите отдавна починали връстници. Оттатък площада имаше къща с тераса и вечер аз седях там с приятелите си и гледах звездите. Един млад прислужник ни носеше плодове, а славеите пееха така, сякаш сърцата им щяха да се пръснат от мъка и любов… — Гласът й секна и се възцари тишина. — Но после дойдоха астурианците — продължи тя със съвсем различен тон. — Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко време е необходимо да се разруши нещо, изграждано хиляди години.