— Знае ли баронът за това? — попита Дурник.
— Естествено, че знае — отвърна Улф. — Тъкмо това кара арендите да се отнасят така предпазливо към случая. Имало някога един рицар, по-глупав от повечето аренди, който си позволил да подхвърли глупава шега по този повод. Баронът веднага го предизвикал и по време на дуела забил копието си в гърдите му. Оттогава малцина са на мнение, че могат да използват създалото се положение, за да се разсмиват.
— Въпреки всичко това е позорно — заяви Дурник.
— Тяхното поведение е безукорно, Дурник — твърдо изрече госпожа Поул. — Не заслужават порицание, докато отношенията между тях останат непроменени.
— На първо място почтените хора не позволяват да им се случи такова нещо — упорито продължи да твърди Дурник.
— Никога няма да я убедиш, Дурник — обърна се господин Улф към ковача. — Поулгара е живяла прекалено много години с уейситските аренди. Те бяха почти толкова лоши, даже по-лоши от мимбратите. Не е възможно толкова дълго да плаваш сред такава сантименталност, без тя да полепне по душата ти. От време на време Поул се държи като момиче. Ако ти се удаде да не я срещаш по време на тези сантиментални пристъпи, всичко останало в нея е наред.
— Аз поне използвах времето си по по-смислен начин, татко — отбеляза леля Поул ледено. — Доколкото си спомням, ти прекара всичките тези години, пирувайки в долнопробните вертепи в крайбрежните райони на Камаар. След това пък дойде ред на живителния период на подем, когато създаваше развлечения на покварените жени в Марагор. Убедена съм, че опитът, който придоби на тези места, в огромна степен е разширил представите ти за морал.
Господин Улф неловко се разкашля и отклони поглед встрани.
Зад тях Мандорален отново беше възседнал коня си и вече се спускаше в галоп по хълма. Дамата остана под арката. Тъмночервената й пелерина плющеше на вятъра.
Пътуваха пет дни, докато стигнат река Аренд — границата между Арендия и Толнедра. Колкото по-дълбоко на юг проникваха, толкова времето ставаше по-хубаво и на сутринта, когато стигнаха на хълма, от който се виждаше реката, вече бе станало почти топло. Слънцето блестеше много ярко, няколко пухкави облака летяха над главите им, понесени от свежия ветрец.
— Тук главният път към Воу Мимбре завива наляво — отбеляза Мандорален.
— Да — откликна Улф. — Хайде да влезем в горичката до реката и да се погрижим за външността си. Във Воу Мимбре е много важно как изглежда човек, а ние не желаем да приличаме на скитници, когато пристигнем в града, нали?
Три човешки фигури с кафяви дрехи с качулки стояха смирено на кръстопътя с наведени към земята лица и ръце, протегнати умолително напред. Господин Улф опна юздите на коня си и ги приближи. Размени няколко думи с тях и им даде по монета.
— Кои са тези? — попита Гарион.
— Монаси от Мар Терин — отговори му Силк.
— Какво е това?
— Манастир в югоизточна Толнедра, където едно време се издигаше град Марагор — обясни Силк. — Монасите се опитват да успокоят духовете на Марагите.
— Казват, че през последните две седмици оттук не са минавали мурги — съобщи господин Улф, когато се върна при тях.
— Сигурен ли си, че можеш да им вярваш? — попита Хетар.
— Вероятно казват истината. Монасите не лъжат.
— Значи ще кажат на всеки, който ги попита, че сме минали оттук? — обади се Барак.
Улф кимна.
— Те отговарят на всеки, който им зададе въпрос.
— Неприятен навик — мрачно изсумтя Барак.
Господин Улф вдигна рамене и поведе групата към дърветата край реката.
— Достатъчно навътре навлязохме — реши той и слезе от коня си на една тревиста поляна сред горичката. — Добре. Значи отиваме във Воу Мимбре. Искам всички много да внимавате какво приказвате тук. Мимбаратите са много чувствителни и всяка дума може да бъде приета като обида.
— Смятам, че трябва да облечеш бялата дреха, която ти даде Фулрах, татко — прекъсна го леля Поул и разопакова един от вързопите.
— Моля те, Поул — рече Улф. — Опитвам се да обясня нещо на приятелите си.
— Чуха те, татко. Свикнал си да отделяш прекалено много време за всяко нещо. — Тя измъкна бялата дреха и я огледа с критичен поглед. — Трябвало е да я сгънеш по-внимателно. Смачкал си я.
— Няма да нося такова нещо — категорично заяви той.
— Ще носиш, татко — нежно отвърна тя. — Можем да спорим с теб час-два, но в края на краищата ще я облечеш. Защо просто не си спестим времето и всички останали усложнения?