— Изглежда, много-много не ги интересуваме — каза Гарион на Дурник.
— И тук, както навсякъде, обикновените хора и благородниците не си обръщат особено внимание — отвърна Дурник. — Живеят редом, но не знаят нищичко едни за други. Може би тъкмо това не е наред в Арендия.
Гарион сериозно кимна.
Макар че простолюдието проявяваше пълно безразличие, благородниците в палата изглеждаха пламнали от любопитство. Новината, че в града е влязла група пътешественици, очевидно се носеше по-бързо от тях из тесните улици, защото прозорците и парапетите по стълбищата на двореца гъмжаха от хора, облечени в дрехи с ярки цветове.
— Вървете по-бавно, господин рицарю! — извика на Мандорален един висок мъж с тъмна коса и брада, който носеше черна кадифена туника над бляскавата си ризница. Групата им тъкмо навлизаше с тропот в широкия площад пред палата. — Вдигнете забралото си, за да видя кой сте!
Мандорален спря изумено пред затворената врата, вдигна забралото си и попита:
— Що за нелюбезност е това? Аз съм, както знае целият свят, Мандорален, барон Воу Мандор. Не виждаш ли моя герб на щита ми?
— Всеки може да носи герба на друг човек — презрително заяви мъжът на парапета.
Лицето на Мандорален потъмня.
— Нима не знаете, че нито един жив човек не би посмял да се представи от мое име? — изрече той заплашително.
— Господин Андориг — обърна се друг рицар към тъмнокосия мъж, — това наистина е господин Мандорален. Аз го срещнах на бойното поле на големия турнир миналата година. Срещата ми с него ми струваше счупено рамо и особен звън в ушите, който още не е отзвучал съвсем.
— А — отговори Андориг, — щом като вие гарантирате за него, господин Хелберджин, ще допусна, че този човек наистина е незаконороденият владетел на Воу Мандор.
— Трябва да се погрижиш за този тип в близките дни — тихо подхвърли Барак на Мандорален.
— Така изглежда — съгласи се Мандорален.
— Ами кои са тези с вас, които желаят да получат достъп в палата, господин рицарю? — попита Андориг. — Няма да позволя вратите да бъдат отваряни заради някакви си непознати чужденци.
Мандорален се изправи на седлото си и викна с глас, който вероятно се чуваше из целия град:
— Посещението на хората, които водя, е безмерна чест за вас. Отворете широко портите на палата и се подгответе всички до един да сторите дълбок поклон. Вие виждате пред себе си святото лице на вълшебника Белгарат, вечния човек, взорът ви почива върху божествените черти на неговата дъщеря, лейди Поулгара. Те дойдоха във Воу Мимбре, за да разговарят с краля на Арендия по нетърпящи отлагане дела с огромна важност.
— Не е ли малко пресилено? — прошепна Гарион на леля Поул.
— Такъв е обичаят, скъпи — спокойно отговори тя. — Когато имаш работа с аренди, трябва да се държиш малко високомерно, за да привлечеш вниманието им.
— Ами кой ви е казал, че този е Белгарат? — беше поредният въпрос на Андориг, в който се долавяше скрита подигравка. — Няма да превивам коляно пред скитник, чиято самоличност не е потвърдена от никого.
— Значи подлагате под съмнение думите ми, господине? — отговори Мандорален със застрашително притихнал глас. — И няма да слезете долу при нас, за да отхвърлите съмненията, които ви измъчват? Или може би предпочитате да се свиете като страхливо псе зад парапета, за да джавкате срещу по-достойни от вас люде?
— О, това беше наистина добро — въздъхна с възхищение Барак.
— Не смятам, че ще постигнем много с подобни разговори — измърмори господин Улф. — Изглежда, трябва да дам доказателства на този скептик, ако все пак желаем да се срещнем с Кородулин. — Той леко слезе от седлото и замислено свали от опашката на коня си някакво клонче, закачило се там по време на пътуването. След това пристъпи към центъра на площада и се изправи в бляскавата си бяла дреха. — Господин рицарю — тихо, но ясно каза той на Андориг, — виждам, че сте предпазлив човек. Това е добро качество, ала с него не бива да се прекалява.
— Не съм дете, старче — подхвърли тъмнокосият рицар с тон, който граничеше с обида. — Вярвам само на онова, което виждат очите ми.