— Сигурно е твърде тъжно да вярваш в толкова малко неща — отбеляза Улф. После се наведе и забучи клончето, което държеше, между двете широки гранитни плочи в краката си. Отстъпи крачка назад, протегна ръка над малкото клонче и лицето му се отпусна в странно меко изражение. — Ще ви направя услуга, господин Андориг — обяви той. — Ще възстановя вярата ви в ред други неща. Наблюдавайте внимателно! — После изрече тихо една-единствена дума, която Гарион не успя да чуе добре, ала която предизвика вече познатата вълна и звънтящия звук в ума му.
Отначало като че ли не се случи нищо. След това двете каменни плочи започнаха да се повдигат със скърцане, а вейката започна да става видимо по-дебела и стигна на височина почти до протегнатата ръка на господин Улф. От стените на палата се разнесоха възклицания. От вейката започнаха да избиват клончета, покрити с цветни пъпки. Улф вдигна ръката си още по-високо и клоните послушно отговориха на жеста му, като продължиха да растат и се разпериха във всички посоки. Сега пред погледите на зрителите се издигаше млада фиданка, която продължаваше да се източва към небето. Една от каменните плочи се разцепи с остър пукот.
Площадът беше потънал в пълна тишина, всички очи наблюдаваха със страхопочитание дръвчето. Господин Улф разпери ръце, обърна дланите си към небето, отново изрече нещо и крайчетата на клонките наедряха и напъпиха. После дървото разцъфна в нежнорозови и бели цветове.
— Ябълка ли ще бъде, Поул? — попита той през рамо.
— Изглежда, че е така, татко — отвърна тя.
Възрастният мъж нежно потупа дръвчето и след това се обърна към тъмнокосия рицар, който беше паднал на колене и трепереше.
— Е, господин Андориг? — заговори Улф. — На какво вярваш сега?
— Моля, простете ми, свети Белгарат! — умолително изрече Андориг със сподавен глас.
Господин Улф изправи рамене и заговори строго. Думите му полетяха в отмерения ритъм на мимбратската реч със същата лекота, с която се подчиняваха неотдавна на леля Поул.
— Поставям ти такава задача, рицарю — трябва да се грижиш за това дръвче. То порасна на това място, за да укрепи твоята вяра и способността ти да изпитваш доверие към хората. Дългът ти трябва да бъде изплатен с нежни и пълни с обич грижи за нуждите на фиданката. След време тя ще даде плодове, ти ще ги прибираш и ще подаряваш плод на всеки човек, който те помоли за това, без да искаш нищо в замяна. Заклевам те в душата ти — не отказвай на никого, независимо от това колко скромен е произходът му. Както дървото дава плодовете си всекиму безплатно, така трябва да правиш и ти.
— Добре измислено — одобрително изрече леля Поул.
Улф й намигна.
— Ще сторя както ми наредихте, свети Белгарат — задавено прошепна Андориг. — Залагам сърцето си, че ще изпълня всяка ваша дума.
Господин Улф се върна при коня си и измърмори:
— Поне ще свърши едно полезно нещо през живота си.
Повече не възникнаха никакви спорове. Вратата на палата се отвори със скърцане, всички влязоха във вътрешния двор и слязоха от конете. Коленичещи, дори хълцащи благородници протягаха ръце да докоснат дрехата на господин Улф. Последваха Мандорален по широки, украсени с гоблени коридори, а тълпата след тях ставаше все по-голяма. Вратата на тронната зала се отвори и влязоха.
Тронната зала на Арендия представляваше огромно сводесто помещение, укрепено с подпори, украсени със скулптурни изображения, издигащи се към тавана покрай стените. Между подпорите имаше високи тесни прозорци и светлината, която се процеждаше през разноцветните стъкла, сякаш се пречупваше през скъпоценни камъни. Подът беше направен от полиран мрамор, а върху покрита с килими каменна платформа се издигаха троновете на краля и кралицата на Арендия, зад които бяха окачени тежки виолетови завеси. До покритата със завесите стена бяха закачени масивни древни оръжия, използвани от арендската аристокрация преди повече от двадесет поколения. Копия, боздугани и огромни мечове, по-големи от човешки ръст, висяха сред окъсаните бойни знамена на забравени крале.
Крал Кородулин беше млад мъж с болнав вид в избродирана със златни нишки виолетова мантия. Огромната златна корона сякаш беше прекалено тежка за него. На трона до него седеше неговата бледа красива кралица. Двамата някак неспокойно наблюдаваха огромната тълпа, следваща господин Улф.
— Кралю — обяви Мандорален, поклони се и падна на едно коляно. — Водя при теб светия Белгарат, ученика на Алдур, опората, в която кралствата на Запада винаги, откакто свят светува, са търсели упование.
— Той знае кой съм, Мандорален — прекъсна го господин Улф, после пристъпи напред и направи лек поклон. — Здравейте, Кородулин и Маясерана. Съжалявам, че не сме имали възможност да се запознаем по-рано.