— Това е чест за нас, благородни Белгарат — отговори младият крал с глас, чийто богат тембър не отговаряше на крехката му външност.
— Баща ми често говореше за вас — каза кралицата.
— Ние бяхме добри приятели — обърна се към нея Улф. — Позволете ми да ви представя дъщеря си, Поулгара.
— Госпожо — каза кралят и почтително наклони глава. — Целият свят знае за вашата мощ, ала защо са пропуснали да възславят красотата ви?
— Мисля, че ще се разбираме добре — отговори леля Поул и му се усмихна.
— Сърцето ми потрепва при вида на най-красивото цвете сред всички жени — заяви кралицата.
Леля Поул я погледна замислено и каза сериозно:
— Трябва да разговаряме, Маясерана. Насаме и колкото е възможно по-скоро.
Кралицата изглеждаше уплашена.
Господин Улф представи останалите на кралската двойка и всички подред се поклониха пред младия крал.
— Добре дошли, знатни гости — заговори Кородулин. — Бедният ми двор е очарован от присъствието на такава благородна компания.
— Не разполагаме с много време, Кородулин — каза господин Улф. — Изтънчената етикеция на арендския двор е истинско чудо на света. Не желая да обидя нито теб, нито прекрасната ти кралица, съкращавайки тези величествени ритуали, които са истинско украшение на двора, но искам да ти съобщя една новина насаме. Това дело не търпи никакво отлагане.
— В такъв случай незабавно съм на ваше разположение — отговори кралят и стана от трона. — Простете, скъпи господа — обърна се той към събраните в залата благородници, — ала древният приятел на кралското ни семейство разполага с информация, предназначена единствено за нашите уши и изслушването й трябва да стане незабавно. Моля ви, нека се разделим за кратко, за да изслушаме необходимите разяснения. Ще ви зарадваме с кралското си присъствие след малко.
— Поулгара — извика господин Улф.
— Ти започвай, татко — отговори тя. — Точно сега трябва да разговарям с Маясерана за нещо, което е много важно за нея.
— Не може ли да отложиш този разговор?
— Не, татко, не мога. — И с тези думи тя улови кралицата под ръка и двете заедно напуснаха залата. Господин Улф за миг остана взрян в нея, после вдигна рамене и излезе заедно с Кородулин. Възцари се изумена тишина.
— Съвсем непристойна постъпка — изрази неодобрението си възрастен придворен с оредяла бяла коса.
— Решаването на някои въпроси изисква бързина, милорд — уведоми го Мандорален. — Както намекна почтеният Белгарат, от нашата мисия зависи оцеляването на всичките Западни кралства. Древният ни Враг може отново да се появи. Боя се, че това скоро ще се случи и мимбратските рицари отново ще трябва да понесат главната тежест на титаничната война.
— Нека бъде благословен езикът, който донесе тази новина — заяви белокосият придворен. — Страхувах се, че вече съм видял последната битка в живота си и ще умра на легло, победен от старческо слабоумие. Благодаря на великия Чалдан, че все още съм запазил жизнеността си и осемдесетте години, които съм изживял, ни най-малко не са намалили храбростта ми.
Гарион се оттегли в единия край на залата, за да се пребори с един мъчителен въпрос. Събитията го бяха довели ненадейно в двора на крал Кородулин, а не бе разполагал с време да се подготви за изпълнението на неприятната си задача. Беше дал на Лелдорин думата си, че ще запознае краля с някои тайни сведения, ала нямаше ни най-малка представа как да започне. Преувеличената официалност на арендския двор го плашеше. Той никак не приличаше на известния с грубите си маниери и атмосферата на добросърдечност двор на крал Анхег във Вал Алорн, нито на по домашному уютния двор на крал Фулрах в Сендар. Това беше Воу Мимбре и не можеше да става и дума да изтърси новината за заговора на група астуриански луди глави, както беше постъпил със сведенията за разкритото от него предателство на граф Джарвик в Черек.
Изведнъж мисълта за предишното събитие завладя съзнанието му. Ситуацията тогава беше така подобна на тази сега, че всичко внезапно му заприлича на някаква сложна партия шах. Ходовете по шахматната дъска бяха почти идентични, пък и в двата случая той беше поставен в неудобно положение и от него се изискваше да предотврати последната съдбоносна маневра, която водеше до смъртта на краля и разруха на кралството. Младежът почувства странно безсилие, като че целият му живот бе поставен в ръцете на два играчи без лица, които движеха фигурите по един и същи начин върху някаква огромна дъска. Те играеха особена игра, която, доколкото знаеше Гарион, продължаваше цяла вечност. Никой не му казваше какво трябва да прави. Ала играчите, изглежда, бяха постигнали съгласие той самия да реши какъв ход ще предприеме и по какъв начин ще го изиграе.