— Заповядвал съм ти да арестуваш някого? — попита графът, все така без да изговаря ясно отделните думи. — Какво ужасно нещо съм сторил! Надявам се, че не съм ви причинил неудобства, приятели.
— Бяхме малко изненадани, това е всичко — внимателно подхвана Силк.
— Чудя се защо ли съм направил такова нещо. — Благородникът се замисли. — Трябва да съм имал предвид някаква причина… аз никога не предприемам нищо без причина. Какво лошо сте сторили вие?
— Нищо, милорд — увери го Силк.
— Тогава защо съм заповядал да ви арестуват? Станала е някаква грешка.
— Точно това си помислихме и ние, милорд — отговори Силк.
— Е, радвам се, че всичко се изясни — заговори щастливо графът. — Мога ли да ви предложа вечеря?
— Вече се нахранихме, милорд.
— О! — Лицето на графа стана разочаровано. — Толкова малко хора ме посещават…
— Може би вашият слуга Ю’дис ще си спомни причината, поради която тези хора са задържани, милорд — обади се войникът с трите пръста.
— Разбира се — заяви графът. — Защо не се сетих сам? Ю’дис помни всичко. Моля, повикайте го веднага.
— Слушам, милорд. — Войникът се поклони и кимна на един от подчинените си.
Граф Дравор започна да си играе замечтано с една от гънките на плаща си, тананикайки си някаква монотонна песничка. Арестантите чакаха.
След няколко секунди вратата в дъното на стаята се отвори и влезе мъж, облечен в мантия, която преливаше с всичките цветове на дъгата и беше украсена с пищна бродерия. Лицето му изглеждаше отблъскващо с чувствеността си; главата му беше обръсната.
— Изпратили сте да ме повикат, милорд. — Дрезгавият му глас прозвуча почти като съскане.
— А, Ю’дис — извика щастливо графът. — Колко мило от твоя страна, че се присъедини към нас.
— За мен е истинско удоволствие да ви служа, милорд — отговори слугата с гъвкав поклон.
— Чудя се защо ли тези приятели са се отбили при нас — рече графът. — Изглежда, съм забравил. Можеш ли случайно да си спомниш?
— Това е много дребен проблем, милорд — отговори Ю’дис. — Аз ще се занимая с него вместо вас. Вие имате нужда от почивка и не бива да се претоварвате.
Графът прокара ръка по лицето си.
— Като спомена за това, наистина усетих колко съм изтощен, Ю’дис. Вероятно ще можеш да позабавляваш гостите, докато си поотпочина мъничко.
— Разбира се, милорд — отвърна Ю’дис и се поклони още веднъж.
Благородникът се поразмърда в креслото си и почти веднага заспа.
— Здравето на графа е твърде крехко — заговори Ю’дис с мазна усмивка. — Напоследък почти не става от креслото си. Нека излезем, за да не го безпокоим.
— Аз съм само един обикновен търговец от Драсния, ваша милост — подхвана Силк, — а всички тези хора са мои слуги с изключение на жената, която е моя сестра. Но сме объркани от всичко, което се случи тук.
Ю’дис се разсмя.
— Защо продължавате да поддържате тази абсурдна измислица, принц Келдар? Зная кой сте вие. Познавам ви всичките и зная с каква мисия сте натоварени!
— С какво толкова сме възбудили любопитството ви, нийсанецо? — направо попита господин Улф.
— Аз изпълнявам заповедите на моята господарка, вечната Салмисра — заяви Ю’дис.
— Значи жената-змия е станала оръдие в ръцете на кролимите? — намеси се леля Поул. — Или пък изпълнява с почтителни поклони волята на Зедар?
— Моята кралица не се кланя никому, Поулгара — презрително отхвърли думите й Ю’дис.
— Така ли? — Вълшебницата вдигна едната си вежда. — Тогава е много любопитно защо слугата й играе по свирката на кролимите.
— Аз нямам вземане-даване с кролимите — заяви Ю’дис. — Те ви търсят под дърво и камък в цяла Толнедра, но именно аз ви намерих.
— Да намериш някого не означава, че ще успееш да го задържиш — тихо и отчетливо изрече господин Улф. — Хайде сега ни кажи за какво е цялата тази суматоха.
— Ще ти кажа само онова, което пожелая, Белгарат.
— Струва ми се, че достатъчно го търпяхме, татко — обади се леля Поул. — Наистина нямаме време за нийсански гатанки.
— Внимавай, Поулгара — предупреди я Ю’дис. — Зная всичко за твоята сила. Само ако си помръднеш ръката, войниците ми ще убият всичките ти приятели.
Гарион усети как някой грубо го сграбчва за дрехата изотзад и острието на меча отново притисна гърлото му.
Очите на леля Поул изведнъж блеснаха.
— Тръгвате по опасен път, който няма да ви донесе нищо добро!
— Не мисля, че е нужно да си разменяме заплахи — отбеляза господин Улф. — Доколкото разбирам, ти не възнамеряваш да ни предадеш на кролимите, нали?