— Кролимите не ме интересуват — каза Ю’дис. — Моята кралица ми нареди да ви закарам при нея в Стис Тор.
— Защо Салмисра проявява интерес по този въпрос? — попита господин Улф. — Той не я засяга.
— Тя самата ще ви обясни, когато стигнем в Стис Тор. Междувременно има няколко неща, които трябва да узная от вас.
— Смятам, че ще постигнеш малък успех с това начинание — категорично заяви Мандорален. — Не сме свикнали да обсъждаме личните си проблеми с досадни чужденци.
— Аз пък смятам, че грешите, драги ми бароне — отвърна Ю’дис със студена усмивка. — Мазетата на тази къща са много дълбоки и нещата, които се случват там, могат да бъдат изключително неприятни. Разполагам с прекрасно обучени слуги, които прилагат особено убедителни методи.
— Не се боя от мъченията ти, нийсанецо — презрително отговори Мандорален.
— О, въобще не съм и помислял, че се боиш. Страхът изисква въображение, а вие, арендите, не сте достатъчно умни, за да го развиете. Ала мъченията ще сломят волята ти — пък и ще послужат за развлечение на слугите ми. Добри палачи се намират трудно, пък те остават недоволни, когато не им позволявам да практикуват занаята си — сигурен съм, че разбираш. По-късно, след като дадем на всеки от вас възможността да си поговори с тях, ще опитаме и нещо друго. В Нийса изобилстват корени, листа и любопитни, подобни на малините плодове с много чудати свойства. Странно наистина, но много мъже предпочитат машината за разтягане на кости или дяволското колело пред странните нийсански отвари. — Ю’дис се усмихна, после в стаята се разнесе жестокият му смях, в който нямаше нито следа от веселие. — Ще обсъдим всичко това по-подробно, след като сложа графа да си легне. Засега пазачите ще ви заведат в помещенията, които съм приготвил за вас.
Граф Дравор се разбуди и сънливо се огледа.
— Нима нашите приятели така скоро си тръгват? — попита той.
— Да, милорд — осведоми го Ю’дис.
— Ами тогава — изрече графът придружавайки думите си с неопределена усмивка, — сбогом, скъпи гости. Надявам се, че в близките дни отново ще ме посетите, за да продължим приятния си разговор.
Килията, в която заведоха Гарион, беше тъмна и влажна и вонеше на нечистотии и мухъл. Ала най-страшна от всичко беше тъмнината. Той се сви край желязната врата, а непрогледният мрак притисна всичките му сетива. От единия ъгъл на килията до ушите му долетя шум от дращене на нокти и леки животински стъпки. Младежът си помисли за плъхове и се опита да застане колкото се може по-близо до вратата. Някъде капеше вода и гърлото му изведнъж се запали от жажда.
Беше тъмно, ала не и тихо. В близката килия потракваха окови, някой стенеше. Отнякъде по-далеч се чуваше луд смях — безсмислен кикот, повтарящ се до безкрай без никаква пауза, който грозно отекваше в мрака. Гарион отново долепи гръб до мръсните слизести камъни на стената. Въображението му веднага нарисува картините на мъченията, на които са били подложени хората, за да надават писъци, изпълнени с такава смъртна болка.
Времето в това място не съществуваше, нямаше начин да разбере колко часа е останал свит на топка в килията си, сам, тръпнещ от страх. После му се стори, че чува едва доловимо стържене и щракане на метален предмет. Идваше откъм вратата. Младежът се изправи, премина с препъване неравния под на килията си, прилепи се към най-далечната стена и изкрещя:
— Махай се!
— По-тихо! — прошепна един познат глас.
— Ти ли си, Силк? — Гарион почти се разхълца от облекчение.
— Ти кого очакваше?
— Как се освободи?
— Не приказвай толкова много — измърмори Силк със стиснати зъби. — Проклета ръжда! — после изсумтя и след това в килията се разнесе дрезгавото изщракване на брава. — Готово! — Вратата на килията се отвори със скърцане и незнайно откъде до тях пропълзя слаба светлина на факли. — Ела! — прошепна Силк. — Трябва да побързаме.
Гарион почти изхвърча от килията. Леля Поул чакаше няколко стъпала по-надолу в мрачния каменен коридор. Без да произнесе нито дума, Гарион отиде при нея. За миг тя го погледна сериозно, после го прегърна. Нищо не си казаха.
Силк работеше върху друга брава, капчици пот проблясваха по лицето му. Чу се щракване, после вратата изскърца и се отвори. Отвътре се измъкна Хетар и попита:
— Какво те задържа толкова време?
— Ръждата! — гневно отвърна Силк. — Бих искал да напердаша с камшик всички тъмничари, задето са допуснали бравите да изпаднат до такова жалко състояние.
— Не ти ли се струва, че трябва да побързаме малко? — обади се от тъмното Барак. Очевидно стоеше на пост.
— Искаш ли ти да свършиш тази работа? — попита Силк.