ГЛАВА 16
Палатът на императора се издигаше на висок хълм в центъра на Тол Хонет. Не беше една-единствена постройка, а се състоеше от цял комплекс сгради, всичките изградени от мрамор и заобиколени от градини и морави, където безброй кипариси хвърляха приятна сянка. Всичко това беше обградено с висока стена, увенчана със статуи, издигнати на еднакви разстояния една от друга. Легионерите пред портата на двореца разпознаха посланика на Черек и веднага повикаха един от императорските шамбелани — сивокос придворен с кафяв плащ.
— Трябва да видя Ран Боруни, лорд Морин — обърна се към него Гринег, след като слязоха от конете в покрит с мраморни плочи двор. — Разговорът ми с него не търпи отлагане.
— Разбира се, лорд Гринег — с готовност се съгласи сивокосият. — Негово императорско величество винаги с удоволствие разговаря с личния пратеник на крал Анхег. За нещастие негово величество тъкмо сега почива. Вероятно ще успея да ви свържа с него някъде днес следобед, в най-лошия случай утре сутринта.
— Казах ви, че е спешно, Морин — повтори Гринег. — Трябва да видим императора веднага. По-добре идете и го събудете.
Морин изглеждаше изненадан.
— Не може да бъде чак толкова неотложно — с укор в гласа произнесе той.
— Боя се, че е точно така — отвърна Гринег.
Морин замислено сви устни, после започна да оглежда поотделно членовете на групата.
— Познавате ме добре и знаете, че не бих ви помолил да сторите това, ако нямах сериозно основание — каза Гринег.
Морин въздъхна.
— Изпитвам голямо доверие към вас, Гринег. Добре. Елате. Помолете войниците си да изчакат тук.
Гринег направи кратък жест към своите пазачи да останат на място, а той заедно с пътешествениците последва лорд Морин. Прекосиха широкия двор и стигнаха до една сенчеста алея, оградена от двете страни с колони.
— Как е той? — попита Гринег.
— Здравето му все още е добро — отговори Морин. — Ала напоследък настроението му непрекъснато се влошава. Представителите на фамилия Боруни подават оставки, напускат постовете си и се оттеглят в Тол Боруни.
— Това изглежда благоразумна стъпка при настоящите обстоятелства — каза Гринег. — Подозирам, че преминаването на короната в друга династия ще бъде съпроводено с човешки жертви.
— Вероятно ще бъде така — съгласи се Морин, — ала негово величество смята, че е твърде потискащо да го изоставят членовете на собственото му семейство. — Шамбеланът спря пред увенчана с арка мраморна порта. Двама легионери с позлатени брони стояха на пост пред нея, без да помръдват.
— Моля, оставете оръжията си тук. Негово величество е твърде чувствителен към подобни вещи — сигурен съм, че разбирате защо.
— Естествено — отговори Гринег, извади изпод плаща си една тежка сабя и я подпря на стената.
Всички последваха примера му. Морин примигна от изненада, когато Силк измъкна от разни места изпод дрехите си три различни ками.
„Страшен оръжеен комплект“ — раздвижиха се ръцете на шамбелана.
„Смутни времена“ — обясниха пръстите на Силк.
Лорд Морин леко се усмихна и ги преведе през портата.
Влязоха в градина с прекрасно поддържана морава. Няколко фонтана тихо пръскаха водни капчици, розовите храсти бяха добре подкастрени, плодните дръвчета, които изглеждаха много стари, бяха напъпили — почти готови да разцъфнат под топлите лъчи на слънцето. Птички пърхаха около гнездата си в преплетените клони. Гринег и останалите последваха Морин по една извита мраморна пътека към средата на градината.
Ран Боруни XXIII-ти, императорът на Толнедра, беше дребен възрастен мъж, доста плешив, облечен в златист плащ. Седеше отпуснато в масивен стол под беседка, по която пълзяха напъпили лози, и хранеше със семенца пъстро канарче, кацнало на едната облегалка за ръце на стола. Императорът имаше малък, подобен на клюн нос и светли любопитни очи.
— Казах, че искам да ме оставиш на мира, Морин — извика той раздразнено.
— Хиляди извинения, ваше величество — започна да обяснява лорд Морин с дълбок поклон. — Лорд Гринег, посланикът на Черек, иска да представи на вниманието ви въпрос, който не търпи никакво отлагане. Той ме убеди, че не бива да чакаме нито миг.
Императорът хвърли остър поглед към Гринег. Очите му станаха лукави, почти злобни.
— Виждам, че брадата ви вече е попорасла, Гринег.
Лицето на Гринег поаленя.
— Трябваше да се сетя, че ваше величество е научил за моята малка беда.