— Жалко. Предполагам, че оттогава животът ти е станал мъничко по-празен. — Улф погледна към прекрасно поддържаната градина със слугите, фонтаните и войниците от личната стража на императора, поставени на непривличащи погледа места сред цветните лехи. — Макар че притежаваш всичко това, Ран Боруни, един живот, в който не се случват никакви чудеса, е скучен и изпълнен с досада. — Гласът на стареца беше малко тъжен. — Смятам, че си се отказал от прекалено голямо нещо в него.
— Морин — безапелационно заповяда Ран Боруни. — Изпратете да повикат Зерийл. Незабавно ще разрешим възникналия въпрос.
— Веднага, ваше величество — отговори Морин и направи знак на един от слугите.
— Може ли да си взема канарчето? — обърна се императорът с натъжен глас към леля Поул.
— Разбира се. — Тя се приближи през тревата към стола — пристъпваше бавно, за да не изплаши чуруликащата малка птичка.
— Понякога се чудя какво ли казват, когато пеят — каза Ран Боруни.
— Точно сега ми разказва за деня, когато се е научило да лети — отговори леля Поул. — Това е много важен ден за всяка птица. — Тя протегна ръка, канарчето кацна на пръста на императора и продължи да пее, вперило ярките си очички в лицето на Ран Боруни.
— Предполагам, че ви е забавно да проявявате самонадеяността си пред мен — усмихна се дребният остарял император. — Ала се страхувам, че нямам време за такива неща. Тъкмо в този миг цялата нация очаква със затаен дъх смъртта ми. Всички, изглежда, смятат, че най-доброто, което мога да строя за Толнедра, е незабавно да умра. Някои дори си направиха труда да ми помогнат в това отношение. Миналата седмица заловихме четирима наемни убийци във вътрешността на палата. Боруните, членовете на собственото ми семейство, ме изоставят с такава скорост, че вече почти не разполагам с хора, които да поемат грижите за двореца, да не говорим за империята. А, ето че идва и Зерийл.
Сух мъж с гъсти вежди, облечен в червен плащ, изписан отгоре-додолу с мистически символи, прекоси с бързи стъпки моравата и направи дълбок поклон пред императора.
— Съобщиха ми, че тази жена била вълшебницата Поулгара — обяви императорът. — А пък старецът бил Белгарат. Бъди така добър, Зерийл, огледай ги внимателно и прецени дали не са някои самозванци.
— Белгарат и Поулгара? — подигравателно изрече мъжът с гъстите вежди. — Сигурно ваше величество се шегува! Това са имена на герои от митологията. Такива хора не съществуват.
— Виждате ли? — обърна се императорът към леля Поул. — Вие не съществувате. Чувам го от устата на безспорен авторитет. Самият Зерийл е магьосник, знайте това.
— Наистина ли?
— Един от най-добрите в този занаят — увери я императорът. — Разбира се, повечето от неговите вълшебства се дължат на ловкостта на ръцете му, тъй като магьосничеството не е нищо друго освен фалшификация, но то ме развлича, а пък той така сериозно се отнася към постиженията си. Продължавай, Зерийл, ала, моля те, този път недей предизвиква ужасна воня, както правиш винаги.
— Това няма да е необходимо, ваше величество — категорично отсече Зерийл. — Ако наистина бяха магьосници, щях веднага да разбера. Не знам дали ви е известно, но между нас съществува особен начин на общуване.
Леля Поул изгледа магьосника с леко повдигната вежда.
— Струва ми се, че трябва да ни наблюдавате по-отблизо, Зерийл — предложи му тя. — Понякога ние, хората, правим разни пропуски. — Тя направи почти незабележим жест и на Гарион му се стори, че чува някакъв слаб шум.
Магьосникът се опули, втренчил поглед право пред себе си. Очите му започнаха да се изцъклят, лицето му придоби мъртвешка бледност, а после — като че някой беше отсякъл краката му — той се просна по очи на земята и раболепно изхриптя:
— Прости ми, лейди Поулгара!
— Предполагам, че това трябваше да ме впечатли — подхвърли императорът. — Много пъти съм виждал как човешкият ум може да бъде хипнотизиран и доведен до подчинение, ала нека още в началото сме наясно — умът на Зерийл не е прекалено внушителен.
— Всичко това започва да става досадно, Ран Боруни — язвително отбеляза леля Поул.
— Наистина би трябвало да й повярвате — проговори канарчето с тънък цвъртящ гласец. — Веднага разбрах коя е тя — разбира се, нашата чувствителност е много по-голяма, отколкото вашата — на същества, които пълзите по земята. Защо правите това? Сигурен съм, че стига да опитате, без затруднения ще полетите. Ще ми се да не ядете толкова много чесън, императоре — дъхът ви мирише ужасно.