— Е, Амбар — обърна се той към Силк. — Виждам, че сте станали още по-богат от последния път, когато се срещнахме в кантората на Минган в Дарайн.
Силк разпери ръце в невинен жест.
— Боговете бяха милостиви към мен — във всеки случай поне повечето от тях.
Ашарак се усмихна за миг.
— Значи се познавате? — попита императорът с известна изненада.
— Срещали сме се, ваше величество — призна Силк.
— В друго кралство — добави Ашарак, после погледна направо към господин Улф и попита: — Как си, Белгарат?
— Добре съм, Чамдар — отвърна старецът.
— Наистина изглеждаш добре.
— Благодаря.
— Струва ми се, че единствено аз съм непознатият тук — отбеляза императорът.
— Чамдар и аз се познаваме от много години — заяви господин Улф и погледна мурга с едва доловимо злобно блясъче в очите. — Виждам, че си успял да се възстановиш от неразположението, което те сполетя неотдавна.
Лицето на Ашарак трепна от раздразнение, после той бързо погледна сянката си върху тревата, като че искаше да се увери, че наистина е там.
Гарион си спомни какво беше казал Улф на върха на високия скалист хълм след нападението на алгротите — нещо за сянка, която щяла да се върне при стопанина си по заобиколен маршрут. Неизвестно защо сведението, че мургът Ашарак и кролимът Чамдар са един и същи човек, не го изненада особено. Както при сложна мелодия от два гласа, изпята малко фалшиво, сливането на двете личности му се струваше някак съвсем естествено. Информацията за това пасна в общата картина, изградена от ума му, както ключ в брава на врата.
— Някой ден трябва да ми покажеш как го правиш — каза Ашарак. — Това преживяване ми се стори интересно. Ала конят ми направо полудя.
— Извинявам се, че съм го обезпокоил.
— Защо ми се струва, че пропускам повече от половината от смисъла на този разговор? — попита Ран Боруни.
— Простете ни, ваше величество — отговори Ашарак. — Древният Белгарат и аз подновяваме нашата стара вражда. Рядко сме имали възможност да водим възпитан разговор. — Той се обърна към леля Поул и учтиво се поклони. — Милейди Поулгара. Красива сте както винаги. — И я измери с преднамерено неприличен поглед.
— Ти също не си се променил много, Чамдар. — Тонът й беше мек, дори добродушен, ала Гарион, който я познаваше достатъчно добре, незабавно усети смъртната обида, която току-що бе нанесла на кролима.
— Очарователно — произнесе с лека усмивка Ашарак.
— По-добре изиграно, отколкото на театрално представление — извика възхитено императорът. — Вие всъщност се пръскате от злоба. Дано имам възможност да видя първото действие от пиесата.
— Първите действия са много дълги, ваше величество — каза Ашарак, — пък и често са досадни. Както може би сте забелязали, понякога Белгарат се оплита в собствените си хитрини.
— Сигурен съм, че ще успея да наваксам за това — отговори му господин Улф с лека усмивка. — Обещавам, че последното действие ще бъде изключително кратко, Чамдар.
— Пак ли ме заплашваш, старче? — подметна Ашарак. — Помислих си, че постигнахме съгласие да се държим възпитано.
— Не си спомням някога да сме постигали съгласие по който и да е въпрос — възрази Улф и се обърна към императора. — Мисля, че е време да си тръгваме, Ран Боруни. С твое позволение, разбира се.
— Естествено — отвърна императорът. — Доволен съм, че, се срещнахме… макар че, както знаете, не ви вярвам. Ала скептицизмът ми е повече на теория, отколкото на лична основа.
— Радвам се, че е така — подхвърли Улф и съвсем неочаквано му се усмихна дяволито.
Ран Боруни се засмя.
— С нетърпение очаквам следващата ни среща, Белгарат — заяви Ашарак.
— Аз не бих се държал така ентусиазирано, ако бях на твое място — посъветва го Улф, после се обърна и изведе спътниците си от градината.
ГЛАВА 17
Когато излязоха от портата на двореца, беше ранен следобед. Широките морави се зеленееха под топлото пролетно слънце, кипарисите се полюляваха от полъха на лекия ветрец.
— Не мисля, че желаем да оставаме повече в Тол Хонет, нали? — каза Улф.
— Значи тръгваме? — попита Мандорален.
— Първо трябва да свърша нещичко — отговори Улф и погледна с премрежени очи към слънцето. — Барак и братовчед му ще дойдат с мен. Останалите ще отидете в къщата на Гринег и ще ме чакате там.
— Ще поспрем на централния пазар пътьом — каза леля Поул. — Трябва да купя някои неща.
— Не сме тръгнали да пазаруваме, Поул.
— Кролимите вече знаят, че сме тук, татко — напомни му тя. — Няма смисъл да вървим дебнешком като крадци на дребно, нали?
— Добре, Поул — въздъхна той.