Господин Улф замислено се почеса по брадата.
— Рано или късно ще трябва да се справим с него. Той започва да става досаден.
— Бихме могли да поспрем за ден-два — предложи леля Поул. — Да приключим веднъж завинаги с тази работа.
— Не — реши господин Улф. — Може би ще е най-добре да не се захващаме с това тук, в града. Вероятно ще се вдигне прекалено много шум, а толнедранците се вълнуват от неща, които не са в състояние да разберат. Сигурен съм, че ще имаме възможност да го сторим по-късно — в някое по-рядко населено място.
— Значи в такъв случай тръгваме? — попита Силк.
— Нека изчакаме до зазоряване — предложи Улф. — Вероятно ще ни проследят, но ако улиците са празни, поне ще направим задачата им по-тежка.
— Тогава ще поговоря с готвача си — заяви Гринег. — Най-малкото, което мога да направя за вас, е да ви изпратя с някое хубаво ядене. То ще ви помогне да посрещнете храбро трудностите по пътя. Освен това, разбира се, трябва да довършим онова буре бира в мазето.
При тези думи господин Улф широко се усмихна и чак след това забеляза намръщеното лице на леля Поул.
— Иначе само ще изветрее, Поул — обясни й той. — Отвориш ли бурето, трябва да го пиеш бързо. Ще е истински позор да оставим такава хубава бира да се похаби, нали?
ГЛАВА 18
На следващата сутрин още преди зазоряване напуснаха къщата на Гринег, отново облечени в дрехите за пътуване.
Тихо се измъкнаха през задната врата и тръгнаха по тесните криви улички, в които Силк, изглежда, винаги съумяваше да се оправи с лекота. Когато стигнаха масивната бронзова порта в южния край на острова, небето на изток започна да просветлява.
— Колко трябва да чакаме, докато отворите портата? — обърна се господин Улф към един от легионерите.
— Не много — отговори му легионерът. — Щом започнат да се виждат добре и двата бряга.
Улф изсумтя. Вечерта беше попрекалил с бирата и сега, на сутринта, очевидно страдаше от главобол. Слезе от седлото, отиде до товарните коне и жадно пи вода от един кожен мях.
— Това няма да ти помогне — рече с немалко самодоволство леля Поул.
Старецът предпочете да не й отговаря.
— Струва ми се, че денят днес ще бъде прекрасен — весело заговори тя, поглеждайки първо небето, а после мъжете, отпуснати върху седлата в пози на дълбоко униние.
— Ти си жестока жена, Поулгара — тъжно измърмори Барак.
— Говори ли с Гринег за онзи кораб? — намеси се Улф.
— Ами да — каза Барак. — Май си спомням, че казах нещо по този въпрос.
— Много е важно — подчерта господин Улф.
— За какво става дума? — попита леля Поул.
— Помислих си, че няма да е зле, ако в устието на Горската река ни чака кораб — обясни Улф. — Ако ни се наложи да отидем до Стис Тор, вероятно ще е по-добре да плаваме дотам, отколкото да газим през блатата в северна Нийса.
— Наистина добро хрумване — одобрително кимна леля Поул. — Изненадвам се, че си се досетил… като си помисля в какво състояние беше снощи.
— Защо не приказваме за нещо друго? — обади се с малко нажален глас старецът.
Стана едва доловимо по-светло и от наблюдателната кула на върха на стената долетя заповед да отворят портата. Легионерите изтеглиха железния лост и изпълниха полученото нареждане. Силк, край когото яздеше Мандорален, ги изведе през дебелите стени, после минаха по моста, който се издигаше над водите на река Недрейни.
По пладне вече бяха на осем мили от Тол Хонет. Господин Улф възвърна до известна степен спокойствието си, ала по всичко личеше, че очите му все още реагират малко болезнено на ярките лъчи на пролетното слънце; освен това той потрепваше от време на време, когато някоя птичка започваше да пее прекалено близко до него.
— След нас идват ездачи — обади се Хетар.
— Колко са? — попита Барак.
— Двама.
— Може би са обикновени пътешественици.
Двамата ездачи се появиха на завоя зад тях и спряха. За миг размениха няколко думи и после започнаха да се приближават. В поведението им личеше известна предпазливост. Бяха особена двойка. Мъжът носеше зелен толнедрански плащ — дреха, която всъщност не беше подходяща за езда. Челото му беше твърде високо, а косата — внимателно вчесана, за да прикрие увеличаващата се плешивост. Беше много мършав, ушите стърчаха върху главата му като плавници на риба. Спътникът му, изглежда, беше дете, най-вероятно момиче, облечено в пелерина с качулка. Върху лицето му бе вързана кърпа, за да го предпазва от прахта.