— Добър ви ден — учтиво поздрави мършавият мъж, когато двамата стигнаха достатъчно близо до пътешествениците.
— Здравейте — отвърна му Силк.
— Жегата започна рано тази година — рече толнедранецът.
— И ние го забелязахме — съгласи се Силк.
— Чудя се — подхвана мършавият, — дали нямате малко вода?
— О, имаме — каза Силк, погледна към Гарион и направи жест към товарните животни. Гарион слезе от коня и свали от вързопите един кожен мях. Непознатият махна дървената тапа, внимателно изтри отвора на меха и го предложи на спътничката си. Тя свали кърпата от лицето си и погледна кожената торба с израз на крайно удивление.
— Ето така, ваша… хъм… милейди — обясни й мъжът, после хвана меха с две ръце, вдигна го и отпи.
— Разбрах — каза момичето.
Гарион я огледа по-внимателно. Гласът й отнякъде му беше познат, пък и лицето й го караше да се рови в спомените си. Тя не беше дете, макар че изглеждаше много дребна, а върху чертите й беше изписана своенравна раздразнителност. Гарион беше почти сигурен, че вече е виждал това момиче.
Толнедранецът й подаде меха, тя отпи и направи лека гримаса заради блудкавия вкус на водата. Косата й беше лилаво-черна, а по яката на пелерината й се виждаха тъмни петна, които даваха основание да се предполага, че това не е естественият й цвят.
— Благодаря, Джийбърс — обърна се към спътника си тя, след като се напи. — Благодаря и на вас, господине. — Тези думи бяха отправени към Силк.
Очите на Гарион се присвиха, в ума му пробяга ужасно съмнение.
— Далеч ли отивате? — попита мършавият.
— О, да — отвърна Силк. — Аз съм Радек от Боктор, драсниански търговец, тръгнал съм на юг с вълнени платове от Сендария. Това рязко затопляне на времето съсипа търговията ми в Тол Хонет, затова си помислих да опитам в Тол Ране. Той се намира в планините и там вероятно е все още студено.
— Значи сте поели по погрешен път — заяви мършавият. — Пътят към Тол Ране минава значително по на изток.
— О, имах неприятности по този път веднъж — обясни Силк. — Разбойници, разбирате ли. Затова си помислих, че ще е по-сигурно да минем през Тол Боруни.
— Какво съвпадение! — възкликна мършавият. — Ученичката ми и аз също пътуваме към Тол Боруни.
— Да — призна Силк. — Наистина съвпадение.
— Може би ще продължим заедно.
Силк, изглежда, се съмняваше дали това е възможно.
— Не виждам никаква причина, заради която да не продължим заедно — реши леля Поул преди дребният мъж да има време да откаже.
— Вие сте много любезна, милостива госпожо — благодари непознатият. — Аз съм учителят Джийбърс, магистър от императорското Научно общество, и професията ми е да обучавам млади хора в различните области на знанието. Може би сте чували за мене.
— Не сме в състояние да отговорим утвърдително на думите ви — каза Силк, — ала този факт не заслужава особено внимание, защото сме чужденци в Толнедра.
Джийбърс изглеждаше малко разочарован.
— Предполагам, че е така — кимна той. — Това е моята ученичка, лейди Шарел. Баща й е известният много богат търговец барон Релдон. Придружавам я до Тол Боруни, където тя ще посети свои роднини.
Гарион знаеше, че това не е вярно. Името на учителя беше потвърдило подозренията му.
Продължиха да яздят още няколко мили, а Джийбърс заливаше Силк с оживените си приказки. Той непрекъснато бърбореше за учеността си и винаги прикрепваше към забележките си имена на важни хора, които — както личеше от думите му — разчитали много на неговата преценка като човек на науката. Макар че беше досаден, той изглеждаше безобиден. Ученичката му яздеше до леля Поул и почти не приказваше.
— Мисля, че е време да спрем и да похапнем — обяви леля Поул. — Бихте ли желали вие и ученичката ви да ни правите компания, учителю Джийбърс?
— Съвсем съм очарован от щедростта ви — каза учителят. — С удоволствие ще го сторим.
Спряха конете близо до малък мост, който свързваше двата бряга на един поток, и ги отведоха в сянката на няколкото близки върби. Дурник запали огън, а леля Поул започна да вади своите тенджери и чайници.
Ученичката на магистър Джийбърс остана на седлото си, докато учителят не изтича до нея и не й помогна да слезе. Тя погледна към мочурливата земя край потока без никакъв ентусиазъм, след това хвърли повелителен поглед към Гарион и извика:
— Ей… момче. Донеси ми чаша прясна вода.
— Потокът е ей там — каза той и го посочи.
Тя го изгледа изумено и възрази:
— Но там е кално.
— Естествено — съгласи се младежът, после съвсем преднамерено й обърна гръб и отиде да помогне на леля си Поул. — Лельо Поул — подхвана той, след като известно време обмисляше наум всички „за“ и „против“.