— Да, скъпи?
— Не мисля, че лейди Шарел е онази, за която се представя.
— Така ли?
— Не съм съвсем сигурен, но смятам, че тя е принцеса Се’недра — онази, която нахълта в градината, когато бяхме в двореца.
— Да, скъпи, зная.
— Знаеш?
— Разбира се. Би ли ми подал солта, моля?
— Не е ли опасно да пътува с нас?
— Всъщност не — отговори тя. — Смятам, че ще успеем да се справим.
— Няма ли да ни досажда прекалено много?
— От една принцеса, дъщеря на император, се очаква да прави тъкмо това, скъпи.
След като изядоха яхнията с много подправки, която на Гарион се стори много апетитна, ала която тяхната малка гостенка очевидно намираше за отвратителна, Джийбърс започна внимателно да опипва почвата на тема, която явно бе измъчвала ума му, откакто се срещнаха.
— Въпреки неимоверните усилия на легионите, пътищата никога не са напълно безопасни — подхвана бърборкото. — Не е благоразумно човек да пътува сам, пък сега и лейди Шарел е поверена на грижите ми. Тъй като съм отговорен за нейната сигурност, питах се дали не бих могъл да пътувам заедно с вас. Няма да ви създаваме никакви грижи и ще се чувствам повече от щастлив да заплащам за храната, която изяждаме.
Силк хвърли бърз поглед към леля Поул.
— Разбира се — заяви тя.
Силк изглеждаше изненадан.
— Няма причина, поради която не можем да пътуваме заедно — продължи жената. — В края на краищата отиваме на едно и също място.
Силк вдигна рамене.
— Както кажеш.
Гарион беше убеден, че това хрумване е сериозна грешка, която граничи с катастрофа. Джийбърс нямаше да бъде добър спътник, а ученичката му проявяваше всички признаци, че съвсем скоро ще стане непоносима. Очевидно беше привикнала непрекъснато да я обслужват и вероятно даваше нарежданията си, без да мисли. Ала въпреки всичко те си оставаха нареждания и Гарион веднага схвана кому с най-голяма вероятност ще се наложи да ги изпълнява. Той се надигна и отиде до най-далечния край на групата върби.
Полето зад дърветата изглеждаше бледозелено в слънчевите лъчи на пролетта, малки бели облачета мързеливо се носеха по небето. Гарион се облегна на едно дърво и впери поглед към полето, без всъщност да го забелязва. Той нямаше да стане слуга — независимо от това коя бе малката им гостенка. Щеше му се да измисли някакъв начин, чрез който недвусмислено да й внуши намерението си още в самото начало — преди нещата да станат непоправими.
— Да не си си загубила ума, Поул? — дочу Гарион гласа на господин Улф сред дърветата зад гърба си. — Вероятно досега Ран Боруни е вдигнал на крак всички легиони да я търсят под дърво и камък.
— Аз съм отговорна за това, Стари вълко — прекъсна го леля Поул. — Не се намесвай. Мога да подредя нещата така, че легионите да не ни създават неприятности.
— Нямаме време да я глезим — отсече старецът. — Съжалявам, Поул, но това дете ще стане истинско малко чудовище. Нали я видя как се държа с баща си?
— Не е чак толкова тежко да се изкоренят лошите навици — заяви безгрижно леля Поул.
— Няма ли да е по-просто, ако уредим да я върнат в Тол Хонет?
— Вече е избягала веднъж — отговори леля Поул. — Ако я върнем, ще избяга втори път. Чувствам се много по-спокойно, когато нейно недорасло императорско височество е край мен и мога да я повикам, когато ми е необходима. Хич не ми се иска да обръщаме половината свят, за да я намерим, когато дойде уреченото време на шестнадесетия й рожден ден.
— Нека бъде както казваш, Поул — въздъхна Улф.
— Естествено.
— Просто дръж това малко изчадие далеч от мен — предупреди я той. — Косите ми настръхват от нея. Знаят ли останалите коя е?
— Гарион знае.
— Гарион ли? Това е изненадващо.
— Всъщност не — възрази леля Поул. — Той е по-умен, отколкото изглежда.
Ново чувство започна да дълбае във вече обърканото съзнание на Гарион. Очевидният интерес, който леля Поул проявяваше към Се’недра, го изпълваше с остра болка. С известна доза срам той осъзна, че ревнува за вниманието, което получаваше момичето.
В следващите дни бързо се оказа, че за страховете на Гарион има основателна причина. Една невнимателна забележка за фермата на Фалдор твърде рано разкри на принцесата по-раншните му занимания като момче за всичко в кухнята и тя безмилостно използваше това сведение и го принуждаваше всеки ден да изпълнява стотиците й глупави поръчки. И като че за да направи нарочно положението още по-непоносимо, всеки път, когато младежът се опиташе да й се противопостави, леля Поул твърдо му напомняше да се държи прилично. Затова отношението му към всичко неминуемо беше враждебно.