— Да — отвърна леля Поул. — Изглежда неподходящ за тази роля, нали?
— Какво правите в Толнедра? — попита Се’недра изумено. — Ще използвате ли някаква магия, за да повлияете на избора на един от претендентите за наследник на трона?
— За какво ни е притрябвало това? — рече господин Улф и стана. — Толнедранците винаги мислят, че политиката на страната им е от първостепенно значение за живота на целия свят, ала останалият свят въобще не го е грижа кой ще заеме трона в Тол Хонет. Ние сме тук по много по-неотложна задача. — Той се вгледа в тъмнината по посока на Тол Боруни. — На Джийбърс ще е необходимо известно време да убеди хората в града, че не е луд — додаде старецът, — ала може да се окаже доста полезно, ако се махнем от тази местност. Струва ми се, че ще е по-добре да стоим по-далеч от главния път.
— Това няма да е трудно — увери го Силк.
— Ами какво ще стане с мен? — попита Се’недра.
— Нали искаше да отидеш при дриадите в Леса на горските нимфи — напомни й леля Поул. — Ние и без това се придвижваме в тази посока, затова ще останеш с нас. Ще видя какво ще каже кралица Ксанта, когато се срещнем.
— Значи трябва да се смятам ваша затворничка? — рязко попита принцесата.
— Може, ако това те кара да се чувстваш по-добре, скъпа — отвърна леля Поул и критично огледа момичето в мъждеещата светлина на огъня. — Ала във всички случаи трябва да се занимая с косата ти. С какво я боядиса така? Изглежда ужасно.
ГЛАВА 19
През следващите няколко дни продължиха да напредват с бързо темпо на юг, като често пътуваха през нощта, за да избегнат конните патрули на легионерите, които кръстосваха цялата околност в опитите си да открият къде се намира Се’недра.
— Може би трябваше да задържим Джийбърс — кисело измърмори Барак след едночасова схватка с група войници. — Той е вдигнал на бойна нога всички гарнизони оттука до границата. Може би щеше да е по-добре да го пуснем в някое по-уединено място или нещо подобно.
— В това „нещо подобно“ се долавят нотки на обреченост, стари приятелю — обади се Силк и по лицето му се плъзна остра усмивчица.
Барак вдигна рамене.
— Това все пак щеше да е разрешение на въпроса.
Силк се разсмя.
— Не трябва да оставяш ножа да мисли непрекъснато вместо мозъка ти. Това качество е най-непривлекателно в нашите братовчеди от Черек.
— Ние пък смятаме, че манията на драснианските ни братя постоянно да пускат духовити забележки е още по-противна — хладно му отвърна Барак.
— Добре казано — подметна Силк с престорено възхищение.
Продължаваха да яздят, непрекъснато нащрек, готови да се скрият или да побягнат. Тези дни се доверяваха изцяло на тайнствените способности на Хетар. Тъй като патрулите, които ги търсеха, неизменно бяха на коне, високият алгар с лице на ястреб позволяваше на ума си да обходи околността, за да открие откъде се приближават ездачи. Предупрежденията му обикновено им даваха достатъчно време да се изтеглят преди приближаването на патрулите.
— Какво усещаш? — попита го в един ранен мъглив предобед Гарион, докато яздеха по рядко използвана, обрасла с трева пътека, предпочетена от Силк. — Искам да кажа какво означава да чуваш мислите на конете?
— Не мисля, че ще мога да го опиша с необходимата точност — отговори Хетар. — Винаги съм могъл да го правя, затова не мога да си представя какво означава човек да не умее да се справя с това. В ума на коня има нещо подобно на желание да бъде част от цялото, член на някаква група. Изглежда, че конят вместо „аз“ мисли за себе си като „ние“. Предполагам, че това е така, защото в естествената си среда конете са членове на едно хергеле. След като опознаят човека, те го приемат като член на табуна. Понякога дори забравят, че не си кон… — Той внезапно млъкна, после рязко каза: — Белгарат! Още един патрул — зад ей онзи хълм. Двадесет или тридесет конници.
Господин Улф бързо се огледа.
— Имаме ли време да стигнем до онези дървета? — И посочи една гъста горичка кленове на около половин миля пред тях.
— Да, ако побързаме.
— Тогава напред! — заповяда господин Улф и всички пришпориха конете си. Стигнаха до дърветата точно когато по клоните и листата затрополиха първите капки на пролетния дъжд, който се готвеше да завали цяла сутрин. Скочиха от седлата и потънаха сред ниския храсталак, скривайки от любопитни погледи и себе си, и конете.
Толнедранският патрул се появи на върха на хълма и после се спусна в малката долинка. Капитанът, който командваше легионерите, спря коня си недалеч от кленовата горичка и разпрати войниците си да претърсят околността. Те тръгнаха на малки групи от двете страни на пътя, като оглеждаха падините и храсталаците, а офицерът и някакъв цивилен в сива наметка за езда останаха на мястото си.