Капитанът впери премрежени очи в дъжда, който валеше все по-силно, и рече:
— Няма да спре скоро. — После скочи от седлото и плътно обви наметката около тялото си.
Спътникът му също слезе от коня и се обърна така, че пътешествениците, скрити в кленовата горичка, успяха да видят лицето му. Гарион почувства как Хетар се напряга.
Мъжът с наметката беше мург.
— Да идем ето там — посочи мургът И поведе коня си към сушината под широко разперените клони на дърветата в края на горичката.
Толнедранецът кимна и го последва.
— Остана ли ти време да обмислиш предложението ми? — попита мургът.
— Помислих си, че просто разсъждаваш на глас — отговори капитанът. — Дори не знаем дали тези чужденци се крият в сектора, който трябва да претърся.
— Информацията ми е, че се придвижват на юг, капитане — възрази мургът. — Мисля, че трябва да бъдеш съвсем сигурен, че са някъде в твоя сектор.
— Ала няма никаква гаранция, че ще попаднем на следите им — отговори капитанът. — Пък и дори да ги намерим, ще е много трудно да направим онова, което предлагаш.
— Капитане — търпеливо обясни мургът, — в края на краищата става въпрос за сигурността на принцесата. Ако я върнат в Тол Хонет, хората от рода Вордю ще я убият. Нали прочете документите, които ти донесох.
— Но при боруните тя ще е на сигурно място — подчерта капитанът.
— Обаче те ще я върнат на баща й. Ти самият си борун. Би ли предизвикал император от собствения си род?
Лицето на капитана изразяваше тревога.
— Единствената й надежда да попадне на сигурно място са хорбитите — настоя мургът.
— Кой може да ми гарантира, че там няма да има опасност за живота й?
— Разполагаш с най-непоклатимата гаранция от всички — политиката. Хорбитите правят всичко възможно, за да възпрат марша на великия херцог Кадор към трона. Щом като той желае да види принцесата мъртва, естествено е хорбитите да я запазят жива. Това наистина е единственият начин да осигурим безопасността й — а ти ще станеш богат човек, защото си взел участие в това начинание. — И мургът примамливо подрънка една тежка кесия.
Капитанът все още изглеждаше изпълнен със съмнения.
— Да предположим, че удвоя сумата — подхвърли мургът с мъркащ глас.
Капитанът преглътна с усилие.
— Всичко се прави в името на нейната сигурност, нали?
— Разбира се.
— Нали с действията си не извършвам предателство спрямо боруните?
— Напротив, ти си патриот, капитане — увери го мургът със студена усмивка.
Леля Поул здраво стискаше ръката на Се’недра. Лицето на дребното момиче изразяваше възмущение, очите й блестяха.
По-късно, когато легионерите и приятелят им мург си отидоха, принцесата избухна.
— Как се осмеляват? — вилнееше тя. — И то за пари!
— Това за теб е нагледен урок по толнедранска политика — рече й Силк, когато изведоха конете от горичката.
— Но той е борун — възрази тя. — Член на собствения ми род.
— Толнедранецът изпитва най-голяма вярност към кесията си — обясни й Силк. — Изненадан съм, че още не си разбрала това, твое височество.
След няколко дни се изкачиха на билото на един хълм и видяха Леса на горските нимфи, който се простираше на хоризонта като огромно зелено петно. Преваляванията бяха престанали и слънцето блестеше ярко.
— Веднъж да стигнем до Леса и сме на сигурно място — каза принцесата. — Там легионите няма да посмеят да ни преследват.
— И какво ще ги спре? — попита Гарион.
— Договорът, който са подписали с горските нимфи — отговори тя. — Ти нищо ли не знаеш?
Гарион се почувства обиден от тези думи.
— Наоколо няма никой — съобщи Хетар на господин Улф. — Можем да продължим с бавен ход или да изчакаме да се мръкне.
— Хайде да се спуснем към Леса — каза Улф. — Омръзна ми да се измъкваме от тези патрули.
След тези думи пътешествениците поеха в галоп към гората, която лежеше пред тях.
Обичайната за такива случаи обрасла с храсти ивица, която обикновено сочи прехода от поле към гориста местност, липсваше. Дърветата се издигнаха пред тях просто изведнъж. Влязоха в гората. Промяната беше толкова рязка, като че ли бяха влезли в къща. Лесът на дриадите беше невероятно древен. Огромните дъбове така бяха преплели клоните си, че небето почти не можеше да се види. Земята под дърветата беше хладна, покрита с мъх и само тук-там с ниски храсти. На Гарион му се струваше, че всички хора са съвсем мънички под гигантските дървета и че гората е притихнала по особен, неповторим начин. Въздухът беше абсолютно неподвижен, чуваше се бръмчене на насекоми, а високо над главите им — птичи песни.