Джура го наблюдаваше. Той бе изключително хубав, а в сумрака на стаята русата му коса блестеше като злато. Поиска й се да го погали и дори вдигна ръка.
Роуан рязко стана от леглото.
— Можеш да спиш там — каза й той, като посочи към нара в нишата. Мястото беше напълно достатъчно за нея.
Джура се разбунтува срещу абсурда да спят отделно, но след това си помисли, че може би така е по-добре. Когато го убият, а това със сигурност щеше да стане, за нея щеше да е по-добре да не се е привързала към него, както ще е по-добре да не му роди син, който би могъл да стане крал. Тя не беше сигурна дали би лишила своя син от трона, който по право му принадлежи. Да, така е по-добре. Докато овдовее тя нямаше да легне с него. По този начин Гералт щеше да стане крал, а тя да се омъжи за Дейр и да му народи куп деца.
Тя стана от леглото.
— Ще пътуваме ли утре, както каза? Роуан бе с гръб към нея.
— Да, ще заминем за земята на вателите, но преди това ще спрем в селищата на ириалите, за да вземем мъже и жени.
— Защо? — попита тя докато събличаше широките панталони.
Роуан се обърна към нея.
— За да ги оженим за… — той замлъкна при вида на полуголото й тяло. Отново се извърна с гръб.
— Легни си — каза той тихо. — И се завий.
Джура се усмихна зад гърба му и се пъхна между овчите кожи, които бяха натрупани край прозореца. Наблюдаваше го докато се съблича. Лицето му бе извърнато от нея. Той свали високите си ботуши и тя видя силните му, покрити с руси косъмчета прасци. После съблече бродираната туника, която стигаше до коленете и Джура отново видя мускулестото тяло, накарало я да загуби ума си, да забрави миналото и настоящето през онзи ден, край реката, когато за пръв път го срещна.
Усети мускулите на краката си напрегнати до краен предел, а дишането й стана по-бавно и по-дълбоко.
Без да я погледне, той духна свещта до леглото и стаята потъна в мрак.
— Роуан — прошепна тя в тъмнината, обръщайки се към него за пръв път по име.
— Не ми говори — каза той троснато. — И ме наричай «англичанино»! Не споменавай името ми.
Джура стисна зъби и прокле глупавия чужденец. Реши, че с неговия отвратителен характер и неразумност до една седмица някой ще сложи край на живота му. Хубаво избавление, мислеше си тя. За Ланкония ще е по-добре да го няма.
Обърна се по корем и се замисли за Дейр. Щеше да е чудесно, ако запазеше девствеността си за първата брачна нощ с него.
— Ставай!
Джура лениво се завъртя в топлото легло. Все още беше тъмно. Облечен, Роуан стоеше на няколко крачки от нея и я гледаше свирепо.
— Всички ли ириалки са мързеливи като теб? — попита навъсено той. — Каруците долу вече са готови.
— Всички ли англичани са ужасни като теб? — попита на свой ред тя, протягайки се под завивките.
Роуан внимателно я наблюдаваше и бледото му лице сякаш още повече пребледняваше.
— Вземи си нещата и ела долу — отсече той и излезе от стаята.
Обличането не й отне много време. Дворът се оказа пълен с разтъпкващи се коне и викащи мъже. Гералт, облечен в черно и яхнал черен кон, даваше някакви заповеди на мъжете. Дейр, също на кон, стоеше встрани, а близо до него бе Силеан.
Джура се усмихна на приятелката си, но тя демонстративно извърна глава. Усмивката на Джура се стопи, но все пак пое предложените й от сновящия наоколо прислужник хляб и разредено с вода вино.
Готов за път, Роуан бе сред мъжете и Джура трябваше да признае, че умее да организира бойците, пък и те сякаш усещаха неговата способност да ръководи и му се подчиняваха.
В двора бяха натоварените с храна каруци. В една от тях Джура видя Лора и сина й Филип, седнали до кочияша.
— Джура — извика момчето и тя засмяна тръгна към него. — Добро утро — поздрави Джура, предлагайки му къшей хляб.
— Войниците на Ланкония ядат ли хляб? — сериозно попита детето.
— Винаги — отговори тя също толкова сериозно и се обърна с усмивка към Лора, но англичанката вирна нос и извърна глава. Джура отиде при коня си. Когато поеха, тя застана до Ксанте.
Необходим им бе цял ден, за да достигнат поселището на ириалите. Из земите, през които минаваха, имаше разпръснати, малки селца, но в тях живееха селяни — най-нисшата класа от народа, чиито семейни вражди датираха от столетия. Тези хора нямаха и най-бегла представа дали са ириали, ватели или дори англичани.
На тридесет километра от укрепената столица Ескалон беше главното поселище на ириалите. Когато гвардеец или гвардейка щеше да се жени, то те си избираха партньор сред тези хора. Стражата също се излъчваше от тях и след като ги обучеха ги пращаха обратно в поселището, за да бранят ириалите от нападения. Само по тези места ириалите се чувстваха сигурни. Тук децата си играеха, а жените пееха. Тук се събираше зърното от реколтата. Пак тук се тъчеше платно, шиеха се и се бродираха дрехи, а болните и старите хора намираха спокойствие и уют. Хиляди воини ириали бяха загинали, бранейки това място.