Почти през целия път Джура яздеше до Ксанте, но когато чу Филип да започва да мърмори и да се оплаква, тя забави ход.
— Искаш ли да пояздиш с мен? — предложи тя на момчето и погледна към Лора за разрешение.
За миг Лора сякаш се бореше със себе си, след което извърна глава и кимна отривисто.
Филип скочи в прегръдките на Джура и тя го постави на седлото пред себе си. През останалата част от пътуването му разказваше истории за древните богове на Ланкония, които са се борили и враждували помежду си и са били по-могъщи отколкото християнския Исус.
— Защо държиш това хлапе? — ядосано попита Гералт, когато я застигна с коня си. — Да не си се разнежила към англичанина.
— Та това е дете — отвърна Джура.
— Момчетата стават мъже.
Джура го погледна с отвращение и пришпори коня си.
— Него харесвам — прошепна Филип.
— Разбира се, че го харесваш. Той ще стане крал на Ланкония и то много добър крал.
— Моят вуйчо Роуан е крал и е най-добрият.
— Ще видим.
Колоната пристигна в селището с настъпването на нощта, разположиха каруците край реката и се погрижиха за конете.
С факли в ръце жителите дойдоха да ги посрещнат и да видят своя крал англичанин.
Мнозина от роднините на Джура се завтекоха към нея, за да я поздравят. Тя се бе издигнала в очите им, откакто спечели Хонориума и се омъжи за краля.
— Как изглежда той? — шепнеха те. — Колкото Дейр ли е хубав? Силен ли е като Тал?
Те замлъкнаха, когато Роуан се приближи и застана зад нея. Джура видя как заблестяха очите на някои от братовчедките й. Всички затаиха дъх…
Джура се усмихна и се почувства дори мъничко, горда. Засмяна, тя се обърна към Роуан.
— Нека те представя на моето семейство — любезно се обърна тя към него.
По-късно лелята на Джура ги съпроводи до отредената в нейната къща стая за тях. Стаичката бе малка и в нея имаше само едно легло. Никакъв нар до прозореца.
Роуан изглеждаше странно притихнал.
— Умори ли се от пътуването? — попита Джура.
— Не — отвърна той и продължи: — Добре направи като се погрижи за Филип. Убеден съм, че момчето започва да те боготвори.
— Той е приятно и любознателно дете. Може би е повече ланкон, отколкото предполагам — подметна Джура.
Роуан седеше на ръба на леглото и размотаваше ремъците на ботушите. Имаше угрижен вид. На върха на езика й беше да попита какво има, но не го стори. По-добре бе да стои настрана от този мъж, който само временно й беше съпруг.
— Предполагам, че няма да спим заедно — каза тя.
— Какво? А, не, разбира се, че няма. Има достатъчно кожи. Ще си постеля на пода. Ти легни на леглото.
Джура смръщи вежди. Събу ботушите и панталоните и се шмугна в голямото, празно легло. Лежеше с отворени очи, докато Роуан се наместваше между кожите на пода. Напрежението витаеше във въздуха и тя не успяваше да заспи.
— Луната е ясна — прошепна Джура.
Роуан не отговори и тя помисли, че може вече да е заспал.
— Джура — тихо промълви той след време.
— Да? — отвърна тя по същия начин.
— Съмнявала ли си се някога в себе си? Случвало ли ти се е да знаеш, че си права, но някъде дълбоко в тебе да се таи зрънце съмнение?
— Да. Чувствала съм се по този начин.
Той не каза нищо повече и след малко тя долови равномерното му дишане. Дълго време си блъска главата, за да разбере какво имаше предвид с тези думи, но така и не намери отговор.
На другата сутрин всички ириали от поселището станаха в ранни зори. Бяха нетърпеливи да се видят с роднини и приятели, с които от дълго време не се бяха срещали, а и желаеха по-добре да разгледат англичанина, който бе техен крал сега.
Джура стоеше и наблюдаваше Роуан, който си пробиваше път между хората и виждаше как лицата им светваха, когато се обръщаше към тях на родния им език. Нямаше и следа от избухливия му нрав, който така често проявяваше пред нея. Вместо това бе спокоен, кротък, умен, със завладяващо присъствие.
— Той е дяволски сладкодумен — каза Гералт на Джура. — Внимавай да не се увлечеш по него. Все някой трябва да запази ума си, когато глупакът ни въвлече в някоя война.