Лицето му се вкамени.
«Ще дам тези жени на зерните!» — ядно си мислеше той. «Да видим дали коварните дяволици ще се справят с мъже като Брокаин?»
Докато си мислеше така, обхванат от ярост, Роуан забеляза някакво раздвижване на улицата. Нещо ставаше далеч зад покрива на съседната сграда, но все пак той ясно видя сцената на насилие. Една от малките ултенски жени вдигна камшик и го стовари върху някой, скрит от стената на близката сграда. От сенките изскочи и се нахвърли върху ултенката с камшика трета жена — висока, с мятаща се по гърба черна плитка.
— Джура! — прошепна Роуан и понечи да скочи през прозореца, за да й помогне, но някакви остатъци от здрав разум го накараха да остане на мястото си. Той безмълвно гледаше как дузина ултенски жени се нахвърлиха върху Джура и я събориха на земята. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Лицето му излъчваше страдание. Няколко мига по-късно ултенските жени отведоха Силеан и Джура извън полезрението му.
Роуан се облегна върху рамката на прозореца и дълбоко си пое дъх, за да се успокои. Клопката бе много по-коварна отколкото бе предполагал, и той се бе хванал като последен глупак.
Тази нощ трябваше да намери начин да излъже бдителността на тези жени и да се добере до Джура. И трябваше да измисли план как да измъкне всички от земята на ултените.
Шестнайсета глава
— Боли ли? — тихо попита Силеан.
Джура сви рамене в отговор, но истината бе, че плещите и гърбът много я боляха след боя с камшик.
Бяха сами в малката каменна стая. Отвън бяха удвоили стражата заради днешното им непокорство. Силеан бе паднала, носейки тежък чувал със зърно. Една от надзирателките я удари с камшик, а Джура се нахвърли върху побойничката, сграбчвайки гърлото й. За това тя получи дванадесет удара с камшик, а Силеан я сгълча, че е рискувала заради нея. Скъсаха ги от работа през остатъка от деня и чак сега, късно вечерта, ги оставиха да подгънат крак.
Гневът държеше Силеан будна.
— Трябва да избягаме! Видях две от пазачките днес да си говорят, вместо да ни наблюдават. Ако отвлечем вниманието им, може би ще… — Силеан млъкна и рязко се обърна назад, след като видя израза върху лицето на Джура.
На вратата, трепкащата светлина на факлите очертаваше призрачен силует — широкоплещест, набит и златокос.
Джура премигваше, за да пропъди видението, но призракът си стоеше там.
— Джура! — прошепна призракът.
Силеан първа се съвзе. Въпреки изтощението си, тя скочи от нара и прегърна поривисто Роуан.
Понякога Роуан се дразнеше от начина, по който ланконите се отнасяха с него. Той бе техен крал, но никой не го наричаше «Ваше величество». Само го предизвикваха и оспорваха решенията му. Нов този миг бе щастлив от ланконското усещане за равенство. Би предпочел тези женски ръце, обвили врата му, пред каквото и да е придворно раболепие.
Той притисна Силеан с усещането, че за пръв път от няколко дни се докосва до нещо истинско. Колко копнееше да чуе едно прямо женско мнение от ириалка, вместо ласкателните увъртания на ултенките.
— Добре ли си? Не си ли ранена? — попита Роуан Силеан.
Тя пусна врата му, но продължаваше конвулсивно да стяга ръката си около кръста му.
— Не съм ранена, само съм уморена и контузена и Джура беше тази, която си изпати днес.
Роуан се взря в тъмнината по посока на жена си, която все така седеше на нара. Силеан се отстрани от него.
— Няма ли да ми кажеш нещо? — нежно попита той.
— Защо си жив? — ядно каза тя, а пулсът й гръмко отекваше в ушите й.
Вместо да се обиди, Роуан се усмихна и пристъпи към нея: — Ти се радваш, че ме виждаш?
— Бяхме пленени и превърнати в роби! — гневно каза Джура. — Ползват ни като работни добичета да разтоварваме фургони, пълни с крадена стока. Мислех, че си мъртъв и затова не идваш да ни освободиш, но ти не си мъртъв! — завърши тя обвинително. Чувстваше се, предадена от него. Последния път, когато го видя, той гледаше към нея с омраза. От няколко дни плачеше непрекъснато, защото мислеше, че е мъртъв, ето го сега тук — не само жив и свободен, но и добре изглеждащ.
Роуан пристъпи към нея и когато я достигна, сложи ръка на рамото й. Джура скочи от нара и стремително го прегърна, притисна го с всички сили към себе си.
— Не си мъртъв! Не си мъртъв! — безпаметно и щастливо повтаряше тя.
— Не, любов моя — прошепна той, галейки наранения й гръб. — Не съм мъртъв.