Два часа след пристигането й на местопрестъплението, при Мери беше доведен за разпит предполагаем свидетел. Той беше висок и слаб мъж с прошарена коса на име Ричард Фетъл, приятел на собственика на жилището — Емануел Голдсмит. По това време Мери все още не бе виждала вътрешността на апартамента, но имаше достатъчно данни за обстановката вътре от полицейските доклади. Фетъл знаеше твърде малко, за да им бъде полезен и затова беше освободен. Засега основните подозрения падаха върху собственика. Реакцията на Фетъл се запечати в съзнанието на Мери. Ужасно уплашен, опулен като риба на сухо, той отказваше да осъзнае случилото се, а страхът му бе удвоен от мисълта, че може да бъде осъден за премълчаване на факта, че неговият приятел би бил способен да извърши нещо подобно. В първия момент изпита съжаление към него, но в последствие то беше отхвърлено като необосновано.
Мери се взираше в тънките струйки вода, стичащи се по кожата му, наподобяваща тази на делфин. Сега наистина го съжаляваше. Може би се държа прекалено грубо с него. Все още не беше свикнала да работи върху убийства. Фетъл не знаеше нищо и все пак как е възможно приятел да не открие подобна склонност?
Стига толкова оцет. Тя се изправи в черната пластмасова вана и зави тялото си с хавлия, тананикайки си популярна мелодия. Малкият кремав арбайтер, купен при последното повишение на заплатата, я пресрещна с прана и изгладена униформа. Домашният секретар, активиран от Мери с едно подсвирване, започна да чете съобщенията. Синтетичният мъжки глас последва Мери през три стаи, помагайки в търсенето на сребърната спирала, която носеше на ухото си.
— Регистрирано е обаждане от младши лейтенант Теодора Фереро, но съобщение липсва — бе заключението на машината.
Не се беше чувала с Фереро от три месеца. Теодора очакваше повишение и както Мери предполагаше зубренето за изпитите й беше отнело свободното време. Двете се бяха сближили в академията, където Теодора беше преминала лека терапия и въпреки че бе относително стабилна, все още беше уязвима. Току-що преминала своята трансформация, чувстваща се също така несигурна, Мери веднага се бе сближила със своята състудентка. Оттогава насам нещата не вървяха така гладко, особено за Теодора, която три пъти бе пренебрегвана при кампаниите за повишение и беше все още с чин младши лейтенант.
— Отговори на обаждането и ако се свържеш, ми съобщи — рече Мери.
За разлика от две трети от всички онези, които се стремяха към Гребените и добре платените служби за почасова заетост, Мери Чой беше успяла, без да се подлага на терапия. До входната врата в рамка висеше последният сертификат за степен на нужда от терапия, издаден от полицейското управление на Лос Анджелис. Мери беше естествена — успя да изкара всичките тестове на агенцията за почасова работа още при първите си опити. Същото стана и с ежегодните изпити в управлението. Сертификатът представляваше разпечатка на мозъчната й дейност с отбелязани центрове на съзнанието и подсъзнанието — всички балансирани и работещи правилно. Мислите й бяха спокойни, а егото уравновесено, с други думи Мери знаеше добре коя е и какво е способна да постигне. Можеше да устоява на неуспехите, без да пада духом, зряла млада жена готова за отговорностите на едно ново повишение. Това показваше разпечатката, но Мери вътрешно допускаше и друга окончателна оценка.
Въпреки че заплатата й беше доста висока, тя живееше пестеливо и единствения лукс, който си позволяваше, беше този апартамент второ ниво на Гребен Север Две. Той беше обзаведен оскъдно, но със стил. В него преобладаваше топло сиво, кадифено-лилаво и черно. Домът й беше идеалното убежище. В него прекарваше свободното си време, изгубила увереното си Аз, разтворила се във фона на заобикалящите я предмети. Получаваше своята доза слънчева светлина по най-прекия път през огромните прозорци, на които нямаше завеси. Мери не се увличаше по изкуство и литература, нито пък завиждаше на онези, които го правеха. Нейният живот беше посветен на преследването на хора, а не на тяхното възвисяване.
В хобито си беше също толкова пестелива. Занимаваше се с дисциплини за концентрация на силата като танца на войната, чиято цел беше личността да се изрази с движение. Тези занимания протичаха в малка стая без прозорци с порести стени от бяла пяна.
Когато приключи със заниманията си, Мери внимателно облече униформата си, отделяйки особено внимание на пристягането на броните от мономолна мрежа към най-уязвимите места. Част от униформата бяха и ботушите, масажиращи краката против умора. Рангът й не позволяваше носенето на оръжие, тъй като от нея не се очакваше да взема редовно участие в престрелки. През последните петнадесет години ръстът на престъпността се беше понижил драстично поради простата причина, че преминалите терапия не се връщаха към насилието.