— Торбите си стоят на същото място, където са били скрити. Донесохме само една.
Спорът в пещерата, спомни си Тереса. Спомни си как стояха вътре двете, как брояха пакетите на светлината на фенерите, едновременно еуфорични и уплашени. За момента вземаме една, докато размислим, а другото оставяме тук така, както си е, беше настояла Тереса. Да натоварим сега всичката дрога е равносилно на самоубийство, така че без курвенски номера и не ме принуждавай и аз да ги правя. Зная, че са те надупчили с куршуми, знам цялата песен, но и аз не съм дошла на туризъм в страната ти, скъпа русокоске. Не ме карай да ти разправям цялата история, която никому не съм разказвала до край. История, която никак, ама никак не прилича на твоята, в която дори куршумите навярно са ти ги изстреляли с парфюм марка „Каролина Ерера“. Така че не се будалкай. В тия работи, когато човек бърза, трябва да върви бавно.
— Хрумвало ли ви е, че мога да накарам да ви следят?… Да?
Пати подпираше ръката с цигарата в скута си.
— Разбира се, че ни е хрумвало — дръпна дълбоко и ръката й отново се върна, където беше. — Но не можете. Не и до онова място.
— Гледай само. Колко сте тайнствена. Мистериозни дами сте вие.
— Ще усетим, ще изчезнем и ще потърсим друг купувач. Петстотин килограма са много стока.
Язиков не каза нищо, макар мълчанието му да показваше, че петстотин килограма наистина са твърде много, откъдето и да го погледнеш. Продължаваше да наблюдава Пати, от време на време хвърляше бегъл поглед към Тереса. Тя беше седнала в другото кресло, не говореше, не пушеше, не мърдаше. Слушаше и гледаше, неспокойна, със затаен дъх, отпуснала длани върху джинсите, за да попива в тях потта си. Носеше светлосиньо поло с къс ръкав, леки спортни обувки, за в случай, че се наложи да се изнизва между капките, само седемте тънки гривни от мексиканско сребро на дясната ръка. Голям контраст с елегантните дрехи и токчетата на Пати. Намираха се там, защото Тереса наложи това решение. В началото приятелката й беше привърженичка на идеята да продадат наркотика на малки партиди. Но тя успя да я убеди, че рано или късно собствениците щяха да се усетят. По-добре да отидем направо, посъветва я Тереса. Сигурна сделка, дори и да изгубим нещо. Съгласна, беше отвърнала Пати. Но ще говоря аз, защото този шибан болшевик ми е ясен. И сега се намираха тук, а Тереса все повече се убеждаваше, че са допуснали грешка. Познаваше този тип хора от малка. Може да говорят различен език, да имат различна физически данни и навици, но същността им винаги беше една и съща. Това нямаше да ги доведе доникъде, или само до едно място. В крайна сметка — разбираше го прекалено късно, — Пати си беше една глезла, гаджето на негодника от богаташкото семейство, който се беше замесил в тая работа не от нужда, а от смотанящина. Накрая си беше намерил майстора, като мнозина други. Колкото до Пати, през целия си живот тя се беше движила в привиден свят, нямащ нищо общо с реалния. Времето в затвора съвсем я бе заслепило. В този кабинет Полковник О’Фарел беше никоя. Сините очи с жълто по края — там наистина беше властта. А Пати продължаваше да греши, след като вече се бяха издънили с отиването там. Грешка беше да поставят въпроса по този начин. Да освежават паметта на Олег Язиков след толкова време.
— Точно в това е проблемът — казваше Пати, — че петстотин килограма са твърде много. Затова дойдохме първо при вас.
— Чия беше идеята? — Язиков не изглеждаше поласкан. — Аз съм първата опция. Да.
Пати погледна Тереса.
— Нейна. Тя премисля повече нещата — загатната нервна усмивка между две дърпания от цигарата. — … По-добра е от мен в пресмятането на рисковете и възможностите.
Тереса усещаше очите на руснака да я изучават много внимателно. Пита се какво ни свързва, реши тя. Затворът, приятелството, бизнесът. Дали си падам по мъжете и дали тя хапва нещо мое.
— Още не зная каква роля играе в тази работа твоята приятелка — каза Язиков. Питаше Пати, но не отделяше очи от Тереса.
— Тя е моя съдружничка.
— А-ха. Хубаво е да имаш съдружници. — Язиков отново се беше обърнал към Пати. — Хубаво е и да разговаряш. Да. Рискове, възможности. Може да нямате време да потърсите друг купувач — направи съответната пауза. — … Както и време да изчезнете по ваша воля. Така си мисля.
Тереса забеляза, че ръцете на Пати пак трепереха. Де да можех, мина й през ума, да стана в този момент и хайде, дон Олег, сбогом и всичко най-хубаво. На нас ни е време да тръгваме. Задръжте пратката и забравете за тази дивотия.