После разгледаха парфюмите и гримовете, помирисваха и пробваха всичко върху кожата на Тереса. След това отидоха да обядват стриди и миди в „Тинтеро“, на плажа на Ел Пало. Вие, латиноамериканките, държеше на своето Пати, имате слабост към тежките парфюми. Опитай се да ги смекчиш. Също и грима. Когато си млада, гримът състарява, а когато си стара, състарява още повече… Ти имаш големи, черни, хубави очи и когато се срешиш на прав път и прибереш косата назад, по мексикански, си прекрасна.
Казваше го и я гледаше в очите, без да отделя поглед от нея дори за секунда. Междувременно сервитьорите сновяха между масите под слънцето с чинии с хайвер, ястия със сардини, сепии, картофи с чеснов сос. В тона й нямаше нито превъзходство, нито пренебрежение. Беше както тогава, когато Тереса бе току-що пристигнала в Ел Пуерто де Санта Мария, и тя я осведомяваше за навиците там. Това — така, онова — иначе. Но сега Тереса забелязваше нещо различно: лека иронична отсянка някъде в ъгълчето на устните й, в струпващите се около клепачите гънчици, когато ги притваряше, усмихвайки се. Знаеш какво се питам, мислеше Тереса. Почти можеш да го чуеш. Защо аз, след като не ти давам това, което наистина искаш да имаш. Само стоя и те слушам. Оставих се да ме заблудиш, че е заради парите, Полковник О’Фарел. Ти не търсеше това. При мен е просто: аз съм лоялна, защото ти дължа много и защото трябва да бъда такава. Защото това са правилата на странната игра, която играем двете. Ясно. Но ти не си от тези. Ти можеш да лъжеш, да предаваш и да забравяш, ако е необходимо. Въпросът е защо мен — не. Или защо все още не.
— Дрехите — продължи Пати, без да променя изражението си, — трябва да се пригаждат към всеки момент. Винаги се набива на очи, ако някой се появява с шал на обяд или на вечеря с къса пола. Това показва липса на критерии или на възпитание. Не знаят кое е подходящо и си слагат най-елегантното или най-скъпото. Това издава веднага парвенюто.
А е умна, рече си Тереса. Много повече от мен. Трябва да разбера защо тогава нещата при нея са такива, каквито са. Имаше всичко. Включително мечта. Но това беше, когато се намираше зад решетките: поддържаше я жива. Би било добре да проверя какво я поддържа сега. Освен да пие, както тя си знае, освен гаджетата, които забърсва от време на време, яките надрусвания с кока и това да ми разправя всичко, което ще направим, когато станем милионерки. Питам се. Навярно прекалено много се питам.
— Аз съм парвеню — каза тя.
Прозвуча почти като въпрос. Никога не беше употребявала тази дума, само я бе чувала или чела в книгите. Но предугаждаше смисъла й. Другата прихна да се смее.
— Ха-ха. Разбира се, че си. По някакъв начин, си. Но няма нужда всички да го знаят. И ще престанеш да бъдеш.
Нещо тъмно се крие в реакцията й, реши Тереса. Нещо, което изглеждаше болезнено и едновременно с това забавно за нея. Вероятно, проблясна й внезапно мисълта, си блъскам главата над нещо, което не е нищо друго, освен самия живот.
— Във всеки случай — додаде Пати, — ако сбъркаш, има едно последно правило. Да носиш всичко с най-голямо достойнство. В крайна сметка, всички бъркаме понякога — продължаваше да я гледа. — Имам предвид дрехите.
Още Тереси изникнаха по онова време: непознати жени, които винаги са били там, без тя да подозира, и други, нови, които се присъединиха към образите в огледалото, към сивите зазорявания и мълчанията. Тях откриваше с любопитство и понякога с изненада. На онзи адвокат от Гибралтар, Еди Алварес, същият, който управляваше парите на Сантяго Фистера и по-късно почти не обърна внимание на защитата на Тереса, му се предостави възможността да се срещне с една от тях. Еди не беше смелчага. Отношенията му с тъмните страни на бизнеса бяха по-скоро периферни: предпочиташе да не вижда и да не чува някои неща. Незнанието — беше казал той в разговора ни в хотел Рок, — е майка на мъдростта и здравословния живот. Затова, когато светна лампата на стълбището на дома си и видя Тереса Мендоса, седнала на стъпалата, изпод мишницата му изпаднаха всички документи, които носеше.
— Мамка му, не е истина — рече той.