— Има нещо важно. Да. В този бизнес — Язиков сочеше очите си с показалеца и средния си пръст. — Да погледнеш човека и веднага да разбереш две неща. Първо, за колко ще се продаде. Второ, кога ще трябва да го убиеш.
В началото на годината Еди Алварес вече не им беше достатъчен. „Трансер Нага“ и дружествата за прикриване на дейността й — със седалище в офиса на адвоката на „Лайн Уол Роуд“, — вървяха много добре и нуждите надскачаха създадената от гибралтареца инфраструктура. Четири „Фантом“-а, базирани на „Марина Шепард“ и два под прикритието на спортни лодки в Естепона. Поддържането на материалната база и заплащането на пилотите и сътрудниците — последното включваше половин дузина униформени и цивилни полицаи — не представляваха особена трудност. Но клиентелата се разширяваше, прииждаха пари, често имаше международни разплащания и Тереса разбра, че е необходимо да приложи по-сложни механизми на инвестиране и пране на пари. Нуждаеха се от специалист, който да заобикаля закона с максимална печалба и минимален риск. Имам човека, каза Пати. Ти го познаваш.
Познаваше го по физиономия. Първото официално събрание се състоя в тихия апартамент в Сотогранде. Дойдоха Тереса, Пати, Еди Алварес, също и Тео Алхарафе: тридесет и пет годишен, испанец, експерт по финансово право и финансова акробатика. Тереса си го спомни веднага, когато преди три дни Пати й го представи в бара на хотел „Корал Бийч“. Беше й направил впечатление на празненството на семейство О’Фарел в имението в Херес: слаб, висок, мургав. Господинът с черна, гъста, сресана назад коса, малко дълга на тила, която обрамчваше скулесто лице и голям, орлов нос. Класическа външност, реши Тереса. Винаги си представяме испанците така, преди да се запознаем с тях: слаби и елегантни, с излъчване на идалгоси, което впоследствие почти винаги се оказва, че не притежават. А и не са такива. Сега разговаряха четиримата около масата от секвоя, върху която бе поставен старинен порцеланов кафеник и чаши от същия сервиз, а напитките бяха в количката до френския прозорец, който гледаше към терасата и откриваше поглед към великолепна панорама — със спортния център, морето, голяма част от далечните плажове на Ла Линеа и сивия вълнолом на Гибралтар. Бяха в малък апартамент без телефон, без съседи, до който се достигаше с асансьор от гаража. Бяха се сдобили с него чрез Пати. Беше записан на името на „Трансер Нага“ — тя го беше купила от собственото си семейство. Беше обзаведен като място за съвещания: добро осветление, модернистична и скъпа картина на стената, дъска с червени, черни и сини маркери. Два пъти седмично и винаги в навечерието на предвиденото съвещание един специалист по електронни устройства, препоръчан от Олег Язиков, преглеждаше апартамента и търсеше скрити подслушватели.
— Практическата част е ясна — казваше Тео. — Да се оправдаят приходите и стандарта на живот: барове, дискотеки, ресторанти — перални. Прави го Язиков, правят го толкова много хора, ще го правим и ние. Никой не контролира броя на сервираните чаши и порциите паеля. Така че е време да се отвори сериозна верига в тази насока. Инвестиции и взаимосвързани или независими дружества, които оправдават дори бензина на колите. Много фактури. Много документи. Данъчните няма да имат нищо против, ако си платим съответните данъци и всичко ще е наред на испанска територия, освен ако няма текущи съдебни процедури.
— Старият принцип — отбеляза Пати. — Където живееш… и така нататък.
Пушеше неспирно, изискана, разсеяна, свела русата си, късо подстригана глава, гледаше всички с очевидната неангажираност на човек, който само минава оттам. Това сякаш беше за нея задоволяване на каприз, забавна авантюра. Поредната.