— Точно така — съгласи се Тео. — Ако имам пълномощия, аз се наемам да създам структура и да ви я представя, като включа вече съществуващата. Между Малага и Гибралтар има предостатъчно места и възможности. Останалото е лесно: първо благата се изсипват в различни дружества, после се създава холдинг, за да се разпределят дивидентите и вие пак си оставате без печалба. Елементарно.
Сакото му бе на облегалката на стола, вратовръзката имаше стегнат, безупречен възел, ризата бе с разкопчани маншети, навити над китките. Говореше бавно, ясно, с плътен глас и на Тереса й харесваше да го слуша. Компетентен и умен, беше разказала накратко Пати. От добро семейство от Херес, брак с богато момиче, две малки дъщерички. Пътува много до Лондон, Ню Йорк, Панама и други такива места. Финансов съветник на фирми от високо равнище. Покойният ми приятел имаше някакви общи дела с него, но Тео винаги е бил много по-умен. Съветва, взема си хонорара и остава в сянка, на дискретен трети план. Наемен работник категория „лукс“, не знам дали ме разбираш. Никога не се издънва, поне доколкото ми е известно. Познаваме се от деца. Един път дори спах с него, бяхме още малки. Не беше кой знае какво в леглото. Бърз. Егоистичен. Но тогава и аз не бях кой знае какво.
— Що се отнася до сериозните неща, въпросът е малко по-сложен — продължаваше Тео. — Говоря за истинските пари, които никога няма да стъпят на испанска земя. Бих посъветвал да забравите за Гибралтар. Това е вавилонско стълпотворение. Всички имат банкови сметки там.
— Но върши работа — каза Еди Алварес.
Чувства се неловко. Ревност, може би, помисли си Тереса. Еди беше свършил добра работа на „Трансер Нага“, но капацитетът му се оказваше ограничен. Всички знаеха това. Гибралтарецът виждаше в мъжа от Херес опасен съперник. И имаше право.
— Върши работа засега — Тео гледаше Еди с прекалена загриженост, подобна на тази, с която буташ човек в инвалидна количка към най-близките стълби. — Не оспорвам свършената работа. Но там имате навика да се събирате и клюкарствате в кварталния бар, и тайната скоро престава да бъде тайна… Освен това на всеки трима гибралтарци един е подкупен. И това е валидно в двете посоки, можем да ги подкупим ние, може и полицията… Върши работа за търговия с някой и друг килограм наркотик или с цигари. Но ние говорим за работа с размах. И в тази сфера Гибралтар няма какво повече да ни предложи.
Еди бутна назад очилата, които падаха на носа му.
— Не съм съгласен — възпротиви се той.
— Все ми е едно — тонът на адвоката от Херес беше станал по-твърд. — Не съм дошъл, за да обсъждам глупости.
— Аз съм… — започна Еди.
Подпря ръце на масата, обърна се първо към Тереса, после към Пати, искаше да привлече вниманието им.
— Ти си от тия, дето тропат на всяка врата — прекъсна го Тео.
Изрече го меко, с безизразно лице. Безстрастно. Доктор, който обяснява на пациента, че на рентгеновите снимки има петна.
— Не ти позволявам…
— Млъкни, Еди — каза Тереса.
Гибралтарецът остана със зяпнала уста и преглътна недоизказаната фраза. Пребито куче, озъртащо се объркано наоколо. Разхлабената вратовръзка и смачканото сако засилваха окаяния му вид. Трябва да внимавам по този фланг, каза си Тереса, докато слушаше смеха на Пати. Едно натирено куче може да стане опасно. Отбеляза си го в бележника, който пазеше в едно кътче в главата си. Еди Алварес. Да го обмисля по-късно. Съществуваха начини да си осигури верността на хората, въпреки огорчението им. Винаги имаше по нещо за всеки.
— Продължавай, Тео.
И той продължи. Най-уместното, рече той, е да се създадат фирми и транзакции на чуждестранни банки, извън контрола на Европейската общност: островите по Суецкия канал, Азия, Карибите. Проблемът е, че много пари идват от съмнителни и престъпни дейности. Трябва да се разсее подозрението от страна на официалните власти чрез редица законни прикрития, след което никой няма да задава излишни въпроси.
— За останалото — заключи той — процедурата е проста: предаване на материала едновременно с превеждане на сумата. Това се доказва чрез копие от суифта: неотменим банков документ, издаван от банката, която превежда парите.
Еди Алварес продължаваше да мисли за себе си и настоя:
— Аз правех това, което искаха от мен.
— Разбира се, Еди — каза Тео. Харесваше й тази негова усмивка, откри Тереса. Умерена и уверена: отхвърляше опозицията, не се гневеше на победения. — Никой за нищо не те упреква. Но вече е време да си починеш малко. Без да забравяш за задълженията си.