Гледаше Еди, а не Тереса, нито Пати, която продължаваше да е все така дистанцирана, а изразът й говореше, че искрено се забавлява. Твоите задължения, Еди. Това беше второто четене. Предупреждение. Този мъж си разбира от работата, помисли си Тереса. Разбира от пребити кучета, защото несъмнено е строшил костите на няколко. Все с кротки думи, дори без да разроши косата си. Изглежда гибралтарецът вникна в посланието, защото се преви почти физически. Без да го поглежда, само с крайчеца на окото, Тереса долови неспокойния поглед, отправен към нея. Разбит. Също както тогава пред вратата на дома му, с разпилените книжа по пода.
— Какво предлагаш? — попита тя Тео.
Той направи жест, с който обхващаше цялата маса, сякаш всичко се намираше там, пред очите им, сред чашите с кафе или в бележника с черни кожени корици, отворен пред него, със златна писалка върху белите страници. Ръцете му, забеляза Тереса, са мургави и поддържани, с добре оформени нокти, с тъмен мъх, подаващ се изпод маншетите, навити два пъти над китките. Запита се на каква ли възраст е спал с Пати. Осемнадесет, двадесет години. Две дъщери, беше казала приятелката й. Жена с пари и две дъщери. Със сигурност и сега продължаваше да спи и с други.
— Швейцария е прекалено сериозна — каза Тео. — Изискват много гаранции и потвърждения. Островите на Суецкия канал са добри и там има филиали на испанските банки, които са зависими от Лондон и са с недотам ясен финансов статут. Но те са прекалено близо, много се набиват на очи и ако един ден Европейската общност натисне и Англия реши да затегне положението, Гибралтар и Суецкия канал ще станат уязвими.
Въпреки всичко Еди не се приемаше за победен. Навярно бяха засегнали патриотичната му жилка.
— Това го казваш ти — възпротиви се той. После промърмори нещо неразбираемо.
Този път Тереса не каза нищо. Гледаше Тео, дебнеше реакцията му. Той поглади замислено брадичката си. Остана така за момент, с наведени очи, накрая ги впи в гибралтареца.
— Не ме дразни, Еди. Става ли? — беше взел писалката, махна капачката й и започна да чертае синя линия на бялата страница на бележника. Само една права, хоризонтална черта, толкова съвършена, сякаш я беше начертал с линия. — Това са истински сделки, не прехвърляния на кашони „Уинстън“ — погледна към Пати, после към Тереса, писалката стоеше над хартията, после оформи края на линията във вид на стрела, насочена към сърцето на Еди… — Наистина ли трябва да присъства на този разговор?
Пати обърна очи към Тереса, като вдигна и изви вежди. Тереса гледаше Тео. Никой не обръщаше внимание на гибралтареца.
— Не — каза Тереса. — Не трябва.
— Е, много добре. Защото би било добре да обсъдим някои технически подробности.
Тереса се обърна към Еди. Той си сваляше очилата, за да изчисти рамките им с кърпичка, сякаш в последните минути се хлъзгаха прекалено често. Попи и носа си. Късогледството засилваше объркаността в очите му. Приличаше на пате, попаднало в петролно петно.
— Слез в „Ке“ да изпиеш една бира, Еди. По-късно ще се видим.
Гибралтарецът се поколеба за миг, после си сложи очилата и се надигна непохватно. Тъжна картина на унижен човек. Беше очевидно, че търсеше да каже нещо, преди да си тръгне и че не му хрумваше нищо. Отвори уста и пак я затвори. Накрая излезе безмълвно: патето, оставящо черни следи, пляс, пляс. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне на улицата. Тео чертаеше втора синя линия в бележника, под първата и пак толкова права. Този път я оформи с две кръгчета в двата края.
— Аз бих предложил Хонконг, Филипините, Сингапур, Карибите или Панама. Няколко от представляваните от мен лица действат с Гран Кайман и са доволни: шестстотин и осемдесет банки на малко островче, на два часа със самолет от Маями. Без гишета, виртуални пари, никакви данъци, поверителността е свещена. Задължени са да дават информация само ако има доказателства за пряка връзка с явна криминална дейност… Но тъй като няма законови изисквания за самоличността на клиента, да се установят подобни връзки се оказва невъзможно.
Сега гледаше двете жени и в три от всеки четири случаи се обръщаше към Тереса. Питам се, разсъждаваше тя, какво ли му е разправяла Полковника за мен. Как беше представила положението. Питаше се още дали е облечена подходящо: широк пуловер в канелен цвят, джинси, сандали. За миг завидя за костюма в бледолилаво и сиво на „Валентино“, който Пати носеше така естествено, все едно й беше втора кожа. Изискана мръсница.