Тогава предусети много от нещата, които щяха да се случат.
Пати ги наблюдава дълго, след като излязоха от съвещанието: когато тримата слизаха с асансьора, разменяха последните си впечатления и се разхождаха по вълнолома на спортното пристанище, а Еди Алварес, подозрителен и забравен, стоеше на вратата на бар „Ке“, подобно на човек, току-що замерен с камък и очакващ нов удар. Призракът на Пунта Кастор и навярно споменът за сержант Веласко и Канябота го бяха стиснали за гърлото. Пати имаше замислен вид, с притворени очи, с по-дълбоки бръчици около тях, по лицето й се мяркаше израз на любопитство или може би се забавляваше, или и двете неща — забавен интерес или интересно забавление — танцуваха вътре, в някой ъгъл на мислите й, чужди на цялата тази работа. Сякаш полковник О’Фарел се усмихваше скрито, присмивайки се леко на Тереса, а също и на себе си, на всичко и на всички. Гледаше ги по този начин, на излизане от съвещанието в апартамента в Сотогранде, като че ли бе посяла марихуана в планината и чакаше момента за събиране на реколтата. Държеше се така и по време на разговора с Тео до пристанището, а също и през седмиците и месеците, когато Тереса и Тео Алхарафе започнаха да се сближават. От време на време на Тераса й идваше до гуша, тогава се изправяше срещу Пати и й казваше, хей, какво става, стара негоднице, изплюй камъчето. А другата се усмихваше по различен начин, широко, сякаш нямаше нищо общо с това. Ха-ха, казваше тя, запалваше цигара, пийваше една чаша, поемаше две тънки линии кока или започваше да говори за каквото и да е с присъщото си съвършено лекомислие. С времето, привиквайки към нрава й, Тереса беше отгатнала, че никога не е напълно лекомислена, нито пък напълно искрена. Само понякога ставаше за кратко предишната: Полковник О’Фарел, изискана, жестока, хаплива, приятелката, която познаваше, с мрака, дебнещ зад фасадата. По-късно и във връзка с Тео Алхарафе, Тереса разсъждаваше до каква степен приятелката й беше предвидила, отгатнала или нагласила — жертвайки собственото си предопределение, приемайки картите, които сама бе раздала, — много от нещата, които щяха да се случат между тях и които в известен смисъл се случиха между тях тримата.
Тереса често се срещаше с Олег Язиков. Допадаше й този едър и спокоен руснак. Той гледаше на работата, парите, живота и смъртта с безстрастна славянска обреченост и й напомняше за характера на някои мексиканци от севера. Пиеха кафе или се разхождаха след някоя работна среща, понякога отиваха да вечерят в ресторанта на Сантяго, намиращ се на крайморската алея на Марбеля — на руснака му харесваха морските специалитети с бяло вино, — а телохранителите кръстосваха на отсрещния тротоар до брега. Не беше от приказливите, но когато бяха сами и разговаряха, Тереса го чуваше да казва неща, на които първоначално не придаваше значение, но после я караха дълго да размишлява. Никога никого не се опитваше да убеди, нито противопоставяше един аргумент на друг. Нямам навика да споря, споделяше той. Казват ми, че вече ще е по-малко, отвръщам „добре, така да бъде“. После правя каквото смятам за необходимо. Този човек, разбра скоро Тереса, имаше една гледна точка, определен начин да вниква в света и населяващите го хора: не я смяташе нито за разумна, нито за благочестива. Само за полезна. Спрямо нея нагаждаше поведението и обективната си жестокост. Има животни, казваше той, които остават на дъното на морето в раковина. Други излизат, излагат живота си и рискуват. Някои достигат брега. Стават. Ходят. Въпросът е да видиш колко далеч ще стигнеш, преди да се е изчерпало времето, с което разполагаш. Да. Колко ще издържиш и какво ще направиш, докато те има. Затова всичко, което помага да оцелееш, е наложително. Останалото е излишно. Неналожително, Теса. В моята работа, както и в твоята, трябва да се придържаме към простата рамка от тия две думи. Наложително. Неналожително. Разбираш ли?… А втората от тези две думи включва живота на другите. Или понякога го изключва.
В крайна сметка Язиков не беше толкова непроницаем. Никой не беше. Тереса се беше научила, че собствените й мълчания, умело разпределени, карат другите да говорят. Така постепенно опозна руския гангстер. Един от дядовците на Язиков бил царски кадет по времето на болшевишката революция. През последвалите трудни години семейството запазило спомена за младия офицер. Подобно на мнозина от своята класа, Олег Язиков се възхищаваше на смелостта — това, щеше да си признае накрая, го накарало да хареса Тереса. Една нощ на водка и разговори на терасата на бар „Салдуба“ в Пуерто Банус тя долови някаква сантиментална нотка, почти носталгична, в гласа на руснака, когато той спомена мимоходом кадета, по-късно полковник от Николаевския конен полк, който успял да остави един син, преди да изчезне в Монголия или Сибир, разстрелян през 1922 година, заедно с барон фон Унгерн. Днес е рожденият ден на цар Николай, каза изненадващо Язиков, когато бутилката „Смирноф“ бе две трети изпита, обърнал встрани лице, сякаш призракът на младия белогвардеец всеки момент щеше да се появи в дъното на крайбрежната алея, между ролс-ройсовете, ягуарите и големите яхти. Сетне, замислен, вдигна чашата с водка, с очи, отправени към полумрака. Държа я така, докато Тереса чукна своята чаша в неговата и двамата пиха, като се гледаха в очите. При все че Язиков се усмихваше и се присмиваше сам на себе си, тя, която почти нищо не знаеше за руския цар и още по-малко за дядовците офицери от конния полк, разстреляни в Манджурия, проумя, че въпреки гримасата на руснака, той извършваше тържествен, дълбоко скъп ритуал, в който тя имаше привилегията да участва. Разбра още, че жестът й да чукне чашата си в неговата беше сполучлив, защото я приближаваше към сърцето на един опасен и необходим мъж. Язиков напълни отново чашите. Рожден ден на царя, повтори той. Да. И от почти един век, дори когато тази дата и тези думи бяха забранени в СССР, рая на пролетариата, баба ми, родителите ми, по-късно и аз самият, вдигахме вкъщи наздравица с водка. Да. В негова чест и в чест на кадета Язиков, от Николаевския конен полк. Още го правя. Да. Както сама виждаш. Където и да съм. Без да отронвам дума. Включително един път през единадесетте месеца, когато се скапвах като войник. Афганистан. Сетне наля още водка, докато бутилката свърши. Тереса си помисли, че всяко човешко същество има своя скрита история и когато човек е достатъчно мълчалив и търпелив, в крайна сметка може да я узнае. Това беше добро и поучително. И най-вече полезно.