Италианците, беше казал Язиков. Тереса го обсъди на следващия ден с Пати О’Фарел. Казва, че италианците искат среща. Трябва им надежден транспорт за техния кокаин и той смята, че ние можем да им помогнем с нашата инфраструктура. Доволни са от работата с хашиша и желаят да вдигнат залога. Старите галисийски „амос до фуме“ са им далеч, имат други връзки и освен това полицията ги гледа под лупа. Така че са се допитали до Олег дали ще имаме нещо против да се заемем. Да им отворим голям път на юг, покриващ Средиземно море.
— И какъв е проблемът?
— Че няма да има връщане назад. Ако приемем един ангажимент, трябва да продължим. Усложняваме си живота. Има повече рискове.
Намираха се в Херес, похапваха тортиля със скариди с бутилка вино „Тио Пепе“ в бар „Кармела“, на масите под старата арка във форма на тунел. Беше събота сутрин, слънцето заслепяваше с лъчите си разхождащите се хора по площад „Аренал“: съпружески двойки, стъкмени за предобедния аперитив, семейства с малки деца, групички по вратите на кръчмичките около тъмните бъчви с вино, извадени на улицата като маси. Бяха отишли да разгледат избите на „Фернандес де Сото“, които бяха обявени за продан — обширна сграда със стени, боядисани в бяло и охра, просторни вътрешни дворове с арки и решетки на прозорците, огромни прохладни изби, пълни с бурета от черен дъб с имената на различните вина, изписани с тебешир. Беше предприятие пред фалит. Принадлежеше на фамилия, която Пати определяше като добре известните, разорени от разходите, от чистокръвните андалуски коне и от поколение, абсолютно отказало се от търговията: двама сина, празноглави и комарджии, които от дъжд на вятър се появяваха по клюкарските списания — единият и в криминалните хроники, заради развращаване на малолетни, — и които Пати познаваше от деца. Инвестицията беше препоръчана от Тео Алхарафе. Запазваме земите в близост до лагуната при Санлукар и частта от сградата в Херес, принадлежала на благородници. В другата половина на градския парцел построяваме апартаменти. Колкото по-уважаван бизнес имаме, толкова по-добре. А една изба с име и традиция дава престиж. Пати се смя много на това с престижа. Името и традицията на моето семейство въобще не ме направиха уважавана, каза тя. Но идеята й се струваше добра. Така че двете заминаха за Херес. Тереса — облечена за случая като делова дама, сако, сива пола, черни обувки с токове, коса, сресана на прав път и прибрана на тила, две обикновени сребърни халки за обици. Бижутата се ползват възможно най-малко и винаги качествени. Никакви дрънкулки, дори луксозни не. Парите трябва да се харчат само за обици и часовници. В някои случаи дискретна гривна или седемте еднакви гривни, които носиш от време на време. Златна верижка на врата, тънка. По-добре верижка или синджир, отколкото гердан, но ако все пак решиш да сложиш, нека да е ценен: корал, кехлибар, перли… Истински, разбира се. То е като картините по къщите. По-добре свястна литография и хубава старинна графика, отколкото лоша живопис. И докато оглеждаха с Пати сградата на винарската изба, придружавани от прекалено любезния управител, нагласен в единадесет часа сутринта като за великденските празненства в Севиля, високите тавани, стилизираните колони, полумракът и тишината напомняха на Тереса на мексиканските катедрали, построени от конквистадорите. Странно е, мислеше си тя, как някои старинни места в Испания й вдъхваха увереността, че се среща с нещо, което вече носеше в себе си. Сякаш архитектурата, нравите, атмосферата обясняваха много неща, които беше смятала, че принадлежат единствено на нейната страна. Била съм тук, хрумваше й внезапно, когато свиваше зад ъгъла на някоя улица или пред портите на някоя голяма къща или църква. Да му се не види. Има нещо мое, което е минавало оттук и обяснява част от това, което съм.