Имаше нещо от разговора с Язиков в Пуерто Банус, което Тереса не спомена пред приятелката си. Нещо, което я караше да се оглежда с прикрита боязън. Което я поддържаше с бистър ум и нащрек и което усложняваше сивите зазорявания, намиращи я все така будна. Носят се слухове, беше подхвърлил руснакът. Да. Неща. Някой ми каза, че питат за теб в Мексико. Поради неизвестна за мен причина — изгледа я изпитателно, казвайки това, — си събудила интереса на твоите сънародници. Или спомена. Питат дали си същата Тереса Мендоса, която е напуснала Кулиакан преди четири-пет години… Същата ли си?
Продължавай да говориш, беше помолила Тереса. Язиков сви рамене. Не зная много повече, каза той. Само че питат за теб. Приятел на един приятел. Да. Натоварили са го да провери в какви води плуваш сега, дали е истина, че напредваш в бизнеса. Че освен с хашиш, мислиш да се занимаваш и с кока. Очевидно в твоята страна има обезпокоени хора, защото колумбийците, след като твоите сънародници сега им затварят пътя към САЩ, могат да се насочат насам. Да. И една мексиканка, замесена в тази работа, случайно, разбира се, сигурно не им се нрави много. Не. Особено, ако вече я познават. Отпреди. Така че внимавай, Теса. В тази търговия да имаш минало не е нито зле, нито добре, стига да не привличаш много вниманието. А на теб нещата ти вървят прекалено добре, за да не го привличаш. Миналото ти, това, за което никога не говориш, не е моя работа. Ниет. Но ако си имаш неуредени сметки, винаги си изложена на опасността някой да поиска да се разплатите.
Преди много време, в Синалоа, Гуеро Давила я беше вземал със себе си на полет. Помнеше първия път. След като паркира бронкото, освети с фаровете му жълтия покрив на аерогарата и поздрави войниците на смяна до пистата, пълна с малки самолети, излетяха почти на зазоряване, за да видят как изгрява слънцето над планините. Тереса си спомняше Гуеро до себе си в кабината на „Чесна“-та. Слънчевите лъчи се отразяваха в зелените стъкла на тъмните му очила, ръцете му бяха върху лостовете за управление, двигателят мъркаше, образът на свети Малверде висеше на таблото — „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. И възвишенията на Сиера Мадре — в седефен цвят, златистите отблясъци във водите на реките и езерата, със зелените полета марихуана, плодородната равнина и морето в далечината. В онова утро, видяно там, от високото, с широко отворени от изненада очи, светът се стори на Тереса чист и красив.
Мислеше за това сега, в хотелската стая в Херес, на тъмно, само на светлината, идваща от градината и басейна, която открояваше завесите на прозореца. Тео Алхарафе вече си беше отишъл, гласът на Хосе Алфредо звучеше от малката стереоуредба до телевизора и видеото. Стоя в ъгъла на бара, пееше той. Слушам песента, която поръчах. Гуеро Давила й беше разказал, че Хосе Алфредо Хименес е умрял като пияница, композирайки последните си песни по баровете, а текстовете ги записвали негови приятели, защото вече не можел дори да пише. „Споменът за теб и аз“, се казваше тази песен. И по всичко изглеждаше, че е от последните.
Беше се случило това, което трябваше да се случи. Тео пристигна в късния следобед за подписването на документите за винарската изба „Фернандес де Сото“. После пиха по чашка, за да го отпразнуват. Първо една, после още няколко. Разхождаха се тримата, Тереса, Пати и той, из старата част на града, сред старинни дворци и църкви, по улици пълни с кръчмички и локали. На бара на един от тях, когато Тео се наведе да й запали цигарата, която току-що беше сложила в уста, Тереса почувства погледа на мъжа. От колко време, помисли тя изведнъж. От колко време не съм го правила. Харесваше й орловият му испански профил, мургавите, уверени ръце, усмивката, лишена от намерения и обвързаности. И Пати се усмихваше, макар и с далечна, различна усмивка. Примирена. Обречена. Точно когато приближаваше лице към ръцете на мъжа, които закриваха огънчето в шепата си, чу Пати да казва: трябва да тръгвам, сетих се, че имам спешна работа. Ще се видим по-късно. Тереса се обърна да й каже, не, почакай, идвам с теб, не ме оставяй тук. Но другата вече се отдалечаваше, без да погледне назад, с чанта, метната на рамо. Така че Тереса я изпрати с поглед, докато продължаваше да чувства погледа на Тео. В този момент се запита дали Пати и той си бяха говорили преди. Какво ли си бяха казали. Какво щяха да си кажат после. Не, отсече тя като с камшичен удар. Няма начин. Не трябва да смесвам напитките. Не мога да си позволя някои луксове. Аз също си тръгвам. Но нещо в кръста и корема я караше да остане: осезаем и силен порив, съставен от умора, самота, очакване, отпуснатост. Искаше да си почине. Да усети кожа на мъж, пръсти по тялото си, нечия уста, впита в нейната. Да изгуби инициативата за малко, да се остави в ръцете на някого, който да действа вместо нея. Който да мисли от нейно име. Тогава си спомни разполовената снимка, която носеше в чантата си, в портфейла. Момичето с големи очи, с ръката на мъжа на раменете й, чуждо на всичко, наблюдаващо света, сякаш от кабината на „Чесна“-та в седефено утро. Най-сетне се обърна, бавно, премислено. Докато го правеше си мислеше, гадни, мръсни мъже. Винаги сте готови и много рядко разсъждавате по въпроса. Беше напълно убедена, че рано или късно единият от двамата, или може би двамата, щяха да платят за това, което предстоеше да се случи.