Ето я сега, сама. Слушаше Хосе Алфредо. Всичко стана по предвидимия начин и спокойно, без излишни думи и ненужни гримаси. Толкова стерилно, колкото и усмивката на Тео, опитен, обигран и внимателен. Удовлетворителен в много насоки. И внезапно, почти в края на няколкото края, до които той я доведе, невъзмутимият разум на Тереса отново прозря, че я наблюдава — че се самонаблюдава, — както в други случаи, гола, най-сетне наситена, с разрошена коса паднала върху лицето, спокойна след възбудата, желанието и удоволствието, със съзнанието, че възможността да бъде притежавана от другите, отдаването й на тях, всичко това беше свършило при скалата на Леон. Хвана се, че мисли за Пати, за потреперването й, когато я целуна в устата в затворническата килия, за начина, по който ги гледаше, когато Тео запалваше цигарата й на бара. И си каза, че Пати навярно се стремеше към това. Да я тласне към самата нея. Към образа в огледалата, с онзи ясен поглед, без никога да се самозалъгва.
След като Тео си тръгна, тя застана под душа. Пусна много гореща вода, чиято пара запотяваше огледалото в банята. Натри кожата си със сапун, бавно, старателно. После се облече и излезе на улицата да се поразходи сама. Вървя напосоки, докато в една тясна уличка с прозорци с решетки, чу най-изненадващо мексиканска песен. Да залезе животът ми пред чаша вино. Не е възможно, рече си тя. Не е възможно това да се случва сега, тук. Вдигна лице и видя рекламния надпис на вратата: „Ел Мариачи“.
Мексиканска кръчма. Тогава се разсмя почти на глас, защото разбра, че животът и съдбата заплитат изкусни ходове, които понякога се оказват повече от очевидни. Дявол да го вземе. Бутна летящата врата и влезе в истинска кръчма с бутилки текила зад бара, с млад, пълничък келнер, който сервираше бира „Корона“ и „Пасифико“ на хората, които бяха там, и пускаше компактдискове на Хосе Алфредо. Поръча една „Пасифико“, само за да докосне жълтия й етикет. Поднесе бутилката към устните си, за да усети вкуса й, който й носеше толкова спомени. После поръча текила „Ерадура Репосадо“ и й я сервираха в истинско стъклено „кабалито“ — висока и тясна чашка. Сега Хосе Алфредо питаше „защо дойде да искаш от мен съчувствие, щом знаеш, че в живота пиша текста на последната си песен“. В този миг Тереса почувства пълно щастие, толкова силно, че се стресна. Поръча нова текила, после още една на сервитьора, който беше разпознал акцента й и й се усмихваше приветливо. „Когато седях по кръчмите, започна друга песен, не чувствах никаква болка“. Извади шепа банкноти от чантата си и каза на сервитьора да й даде една неотворена бутилка текила и че иска също да купи записите, които слушаха. Не мога да ви ги продам, каза момчето, учудено. Тогава тя извади още пари, после още и покри с тях бара пред смаяния сервитьор. Накрая й ги даде, бутилката, двойните компактдискове на Хосе Алфредо, казваха се „100-те класики“, четири диска със сто песни. Мога да купя всяко нещо, мина й нелепа мисъл през ума — или не чак толкова нелепа, в крайна сметка, — когато излезе от кръчмата с текилата, без да я интересува, че хората я виждат с бутилка в ръка. Отиде до стоянката на такситата — усещаше земята да се движи странно под краката й, — и се прибра в хотелската стая.
Там продължи. Бутилката беше почти преполовена, докато припяваше на текста на песента. „Слушах песен, която аз поръчах. Сервираха ми от моята текила. И мислите ми тръгват към теб.“ Светлините от градината и басейна оставяха стаята в полумрак, огряваха слабо намачканите чаршафи, ръцете на Тереса, държащи цигарите с хашиш в тях, посягащи към чашата и бутилката, които стояха на нощното шкафче. Кой не познава в този живот толкова познатата измяна, която ни оставя една лоша любов. Кой не идва в бара за своята текила и своята песен. Питам се коя съм сега, казваше си тя, помръдвайки безмълвно устни. Хей, здрасти, момиче. Питам се каква ме виждат останалите и дано да ме виждат от много, много далеч. Как беше това? Нужда от един мъж. Давай. Да се влюбиш. Вече не. Свободна, навярно това беше думата, макар да звучеше високопарно, преувеличено. Вече дори не ходеше на църква. Погледна нагоре, към тъмния таван и не видя нищо. Сервират ми вече последните капки в последната чаша, казваше в този момент Хосе Алфредо, казваше го и тя. Сега единствено ви моля да изсвирите още веднъж „Тази, която си отиде“.