— Каква беше връзката на Тереса Мендоса с комисар Нино Хуарес? — попитах аз.
Подвоуми се за миг, изглежда преценяваше стойността или истинността на всяко нещо, което щеше да каже. После на лицето му се изписа двусмислено изражение.
— Нямам много повече за казване от публикуваното в момента по вестниците… Мексиканката успя да проникне дори в Службата за борба с организираната престъпност на Коста дел Сол. В крайна сметка Хуарес започна да работи за нея, подобно на мнозина други.
Сложих пластмасовата чашка на бюрото и останах така, леко приведен напред.
— Никога ли не се опита да купи вас?
Мълчанието на капитан Кастро ставаше неловко. Гледаше безизразно чашката. За миг си помислих, че срещата ни е приключила. Беше удоволствие за мен, господине. Довиждане и сбогом.
— Знаете ли, аз разбирам нещата — каза най-сетне той. — … Разбирам, макар да не оправдавам, че някой, който взема малка заплата, намира изход от положението, когато му кажат: виж, утре, както си стоиш на служебното място, вместо насам, гледай натам. В замяна подлага ръка и получава пачка банкноти. Човешко е. Всеки знае себе си. Всички искаме да живеем по-добре, отколкото живеем… Но едни имат мяра, други — не.
Отново потъна в мълчание и вдигна очи. Склонен съм да се съмнявам в невинността на хората, но в този поглед не се съмнявах. Макар че никога не се знае. Във всеки случай, бяха ми говорили предварително за капитан Виктор Кастро, трети във випуска си при дипломирането, седем години в баската провинция Гипускоа — в казармите Инчаурондо в Сан Себастиан, после доброволец в Босна, орден за заслуги към полицията с червена лента.
— Разбира се, че се опитаха да ме купят — рече той. — Не беше нито първият, нито последният случай — тук си позволи лека, толерантна усмивка. — Дори в това градче се опитват от време на време, в други мащаби. Бут шунка за Коледа от строителен предприемач, покана от общински съветник… Убеден съм, че всеки си има цена. Вероятно моята беше прекалено висока. Не зная. Истината е, че мен не ме купиха.
— Затова ли сте тук?
— Това е добро място — гледаше ме невъзмутимо. — Спокойно. Не се оплаквам.
— Вярно ли е това, което се говори, че Тереса Мендоса си е създала връзки дори в Генералната дирекция на градската полиция?
— За това трябва да попитате в Генералната дирекция.
— Вярно ли е, че сте работили със съдия Мартинес Пардо по едно разследване, което е било замразено от Министерство на правосъдието?
— Ще ви отговоря както преди. Питайте в Министерство на правосъдието.
Кимнах с глава, приемах правилата. Поради някаква причина, това ужасно кафе в пластмасова чашка засилваше симпатията ми към него. Припомних си бившия комисар Нино Хуарес на масата в кафене „Лусио“, отпиващ „Виня Педроса“, реколта 96 година. Как го беше обяснил моят събеседник преди малко? Да. Всеки знае себе си.
— Разкажете ми за Мексиканката — казах аз.
В същото време извадих от джоба си копие от снимката, направена от митническия хеликоптер, и я сложих на бюрото: Тереса Мендоса, осветена в непрогледната нощ, сред облак от пенеща се вода, проблясваща под светлината около нея, лицето, мократа коса, ръцете на раменете на пилота на моторницата. Препускаха с петдесет възела към скалата на Леон и съдбата си. Знам я тази снимка, каза капитан Кастро. Но се загледа известно време в нея, замислен, после я побутна отново към мен.
— Беше много умна и съобразителна — добави след миг. — Възходът й в този толкова опасен свят беше изненада за всички. Рискува и имаше късмет… От жената, която придружаваше любовника си на лодката до жената, която аз познавах, има извървян дълъг път. Видели сте репортажите в пресата, предполагам. Снимките в списание „Ола“ и останалите. Придоби финес, обноски и култура. И стана могъща. Легенда, казват. Кралицата на Юга. Журналистите я нарекоха така… За нас винаги е била Мексиканката.
— Убивала ли е?
— Разбира се, че е убивала. Или са го правили от нейно име. В този бизнес да убиваш е част от работата. Но, забележете, колко е хитра. Никой нищо не можа да докаже. Нито едно убийство, нито един транспорт. Кръгла нула. Дори данъчните тръгнаха по следите й, за да видят дали оттам няма да излезе някоя възможност да я хванат натясно. Нищо… Подозирам, че е купила тези, които са я проучвали.
Мисля, че долових нотка на горчивина в думите му. Загледах го любопитно, но той се облегна назад на стола. Да не продължаваме по този път, казваше изразът му. Обратното би означавало да се отклоним от въпроса и да излезем извън моята компетентност.