Сега гледаше витрината, търсеше корица, която да привлече вниманието й. При непознатите книги обикновено се водеше от корицата или заглавието. Имаше една, написана от жена на име Нина Берберова, прочете я заради корицата — портрет на девойка, свиреща на пиано, и историята толкова й хареса, че потърси други заглавия на същата авторка. Понеже ставаше дума за рускиня, подари книгата — казваше се „Пианистката“, — на Олег Язиков, който не беше запален читател, като изключим спортните новини и нещо, свързано с царското време. Виж я ти тая пианистка, каза гангстерът няколко дни по-късно. Което показваше, че поне беше прехвърлил страниците на книгата.
Беше тъжна сутрин, малко студена за Малага. Беше валяло и лека мъгла се прокрадваше в града и пристанището и придаваше сив цвят на дърветата на Аламеда. Тереса гледаше една книга на витрината — със заглавието „Майсторът и Маргарита“. Корицата не беше особено привлекателна, но името на автора звучеше като руско. Това я накара да се усмихне, мислейки си за Язиков и гримасата, която щеше да направи, когато му я занесе. Точно щеше да влезе да я купи и тогава видя отражението си в рекламно огледало, поставено до витрината: косата прибрана на плитка, сребърни обици, никакъв грим, елегантно кожено сако три четвърти, върху джинси и кафяви каубойски ботуши. Зад гърба й пробягваха малкото коли в посока към Тетуан и виждаше редките минувачи по тротоара. Внезапно всичко вътре в нея се смръзна, сякаш кръвта, сърцето и мисленето й се вледениха. Почувства го, преди да го помисли. Преди дори да е разбрала какво е. Но беше непогрешимо, старо и познато: Ситуацията. „Видях нещо“. Мисълта я връхлетя, както си стоеше, без да се обръща, неподвижна пред огледалото, позволяващо й да гледа през рамо. Беше изплашена. Нещо в пейзажа не се връзваше и тя не можеше да установи какво. Един ден — припомни си думите на Гуеро Давила, — някой ще се приближи към теб. Някой, когото навярно познаваш. Проучи внимателно всичко, което можеше да види в огледалото, и тогава забеляза присъствието на двама мъже, пресичащи улицата от централната алея на Аламеда, без да бързат, като се провираха между колите. У двамата пулсираше някаква позната нотка, но за това си даде сметка няколко секунди по-късно. Първо й направи впечатление една подробност: въпреки студа, и двамата носеха саката си, преметнати през десните ръце. Тогава усети сляп ужас, ирационален, полузабравен, какъвто смяташе, че никога повече няма да изпита в живота си. Едва когато влезе в книжарницата и се канеше да попита продавачката за втори изход отзад, си даде сметка, че беше видяла Гато Фиерос и Потемкин Галвес.
Побягна отново. В действителност не бе спирала, откакто звънна телефонът в Кулиакан. Втурване напред, без посока, което водеше към непредвидени срещи и места. Едва излезе от задния вход. Мускулите й се бяха сгърчили в очакване на изстрел. Мина покрай пазара — отново спомен от онова първо бягство — и там тръгна бързо, докато излезе на улица „Нуева“. Сърцето й биеше с шест хиляди и осемстотин оборота в минута, все едно имаше подсилен двигател. Такатакатак. Такатакатак. Обръщаше се назад от време на време, предполагаше, че двамата стрелци още я дебнат пред книжарницата. Когато за малко не се подхлъзна на мокрия паваж, намали темпото. Беше по-спокойна и в състояние да разсъждава. Така ще си счупиш главата, каза си тя. Приеми го хладнокръвно. Не губи ума и дума от страх, а мисли. Не какво правят тия копелета, а как да се измъкнеш от тях. Как да се спасиш. Причините ще имаш време да ги обмислиш по-късно, ако си още жива.