Там един едър мъж разглеждаше списание, седнал на земята, на светлината на газена лампа. Той се изправи веднага, щом ги видя да влизат. Язиков му каза нещо на руски, другият кимна утвърдително няколко пъти. Слязоха в мазето, укрепено с метални колони и греди. Миришеше на пресен цимент и влага. В полумрака се различаваха зидарски инструменти, бидони с мръсна вода, торби цимент. Едрият мъж засили пламъка на втора газена лампа, висяща на една греда. Тогава Тереса видя Гато Фиерос и Потемкин Галвес. Бяха голи, със завързани с тел китки и глезени, седнали на бели сгъваеми столове. Имаха вид на хора, преживели и по-добри нощи от тази.
— Не зная нищо повече — изстена Гато Фиерос.
Не са ги измъчвали много, установи Тереса. Само предварителна обработка, почти неофициално, леко разказване на играта в очакване на по-точни инструкции. Бяха ги оставили няколко часа, за да проработи въображението им, да узреят, да мислят по-малко за изстраданото и повече за това, което им предстоеше да изстрадат. Прорезите от нож по гърдите и ръцете бяха повърхностни и кървяха слабо. Гато имаше засъхнала кръв под ноздрите си, горната му устна беше разцепена и подута и обагряше в червеникаво слюнката, стичаща се от ъглите на устните му. Бяха се поувлекли малко при ударите с метален прът по корема и бедрата: възпален скротум и пресни синини по отеклата плът. Миришеше тръпчиво на урина, пот и страх, от този, който се забива в червата и ги разпуска. Едрият мъжът задаваше въпрос след въпрос на недодялан испански със силен акцент и вмяташе звучни плесници, които отвяваха главата на мексиканеца ту на едната, ту на другата страна. Тереса наблюдаваше смаяна огромния хоризонтален белег, деформиращ дясната му буза — следата от 45-калибровия куршум, който самата тя беше изстреляла от упор преди няколко години, в Кулиакан, в деня, когато Гато Фиерос реши, че ще е жалко да я убият, без преди това да се позабавляват. Така или иначе ще умре и ще бъде напразно разхищение, това бяха думите му. После юмручният удар, мощен и безпомощен, на Потемкин Галвес, който разби вратата на гардероба. Гуеро Давила беше от нашите, Гато, спомни си, и това е неговата жена, да я убием, но с достойнство. Черното дуло на „Питон“-а, приближаващо се към главата й, почти състрадателно, дръпни се да не те изпръска, братко, и да свършваме. Дявол да го вземе. Споменът се връщаше на вълни, все по-силен, стана физически осезаем. Накрая Тереса усети в корема и в паметта си как я изгарят болката и отвращението, усети дъха на Гато Фиерос в лицето, припряността на убиеца, забиващ се в слабините й, примирението пред неизбежното, напипването на пистолета в сака на пода, изстрела. Изстрелите. Скокът през прозореца, клоните раздиращи голото й тяло. Бягството. Сега не чувстваше омраза, откри тя. Само наситено, студено удовлетворение. Усещането за мощ, ледено, кротко и спокойно.
— Кълна се, че не зная нищо — плесниците продължаваха да плющят в празнотата на мазето. — … Кълна се в живота на майка си.
Имаше си майка, кучият му син. Гато Фиерос имаше шибана майка като всички други, там, в Кулиакан, и когато му платяха за всяко убийство, всяко изнасилване, всяка гадост, несъмнено й пращаше пари, за да й помага на старини. Знаеше повече, разбира се. Въпреки че току-що му бяха пуснали кръвчицата с нож и бой, знаеше още много за много неща. Но Тереса беше сигурна, че е разказал всичко за пътуването си в Испания и намеренията си: името на Мексиканката, жената, която се движеше в света на наркотрафика по андалуското крайбрежие, и бе дошла от старата земя на Кулиакан. Така че да приключваме. Стари сметки, безпокойство за бъдещето, за конкуренцията и за Бог знае още какво. Желание да приключи с висящи отдавна въпроси. Батман Гуемес беше в средата на паяжината, разбира се. Това бяха неговите убийци, оставили работата свършена наполовина. И сега Гато Фиерос, привързан с тел за нелепия бял сгъваем стол, не толкова смел, колкото в малкия апартамент в Кулиакан, ставаше приказлив, за да си спести малка доза болка. Този безмилостен, безмозъчен тип, който в Синалоа се перчеше с автоматичния си пистолет на колана, и който оправяше женските, преди да ги прати на оня свят. Всичко беше повече от логично и естествено.
— Казвам ви, че нищо повече не знам — продължаваше да стене Гато.
Потемкин Галвес се държеше повече. Стискаше устни, заинатен, трудна работа бе да го принудят да изплюе и дума. Нямаше начин. Докато на Гато все едно му бяха дали да вдиша от онзи газ, който караше хората да се разприказват, другият клатеше глава на всеки въпрос и отказваше да отговаря. Въпреки че тялото му беше с толкова поражения, колкото и на другарчето му. Имаше нови петна над тези по рождение, разрези по гърдите и бедрата. Беше особено уязвим поради дебелата си, космата голота, завързан с тел, която се впиваше в месата му, посиняваше китките и подуваше стъпалата му. Кървеше от пениса, устата и носа, от черните, гъсти мустаци се отцеждаха червени капки и се стичаха на тънки вадички по гърдите и корема му. Е, не. Ясно беше, че не ставаше за предател. Тереса си помисли, че дори в часа на смъртта има типове, видове хора, които се държат по различен начин. И макар в този миг вече да е все едно, всъщност не е. Навярно той беше с по-малко въображение от Гато, хрумна й, докато го наблюдаваше. Предимството на хора с бедно въображение е, че за тях се оказваше по-лесно да се затворят, да блокират ума си пред мъченията. Другите, които разсъждаваха, се предаваха по-бързо. Половината път го извървяваха сами, всеки посвоему, мислейки и премисляйки, и слагаха тигана на огъня, докато рибата беше още в морето. Страхът винаги е по-силен, когато можеш да си представиш какво те очаква.