Язиков гледаше малко отстрани, подпрял гръб на стената, без да проговаря. Това си е твоя работа, казваше мълчанието му. Ти решаваш. Питаше се, несъмнено, как е възможно Тереса да понася това, без да й трепне ръката, с която държеше цигарите, изпушвани една след друга, без да мигне, без гримаса на ужас. Оглеждаше измъчваните убийци с безстрастно любопитство, с внимание. Те сякаш не бяха нейни, а на друга жена, навъртаща се наоколо, която я гледаше, както го правеше и Язиков от сенките на мазето. Има интересни и загадъчни неща във всичко това, реши тя. Поуки относно мъжете и жените. За живота, болката, съдбата и смъртта. И както във всички книги, които четеше, всички тези поуки се отнасяха и за нея самата.
Бодигардът изтри кръвта в крачолите на панталона и се обърна към Тереса, дисциплиниран и с питащ поглед. Ножът му беше на земята, в краката на Гато Фиерос. За какво повече, заключи тя. Всичко е от ясно по-ясно, останалото го зная. Накрая обърна очи към Язиков, едва доловимо сви рамене, докато хвърляше многозначителен поглед към торбите цимент, стоварени в ъгъла. Това мазе в къщата в строеж не беше случайно избрано. Всичко беше предвидено.
Ще го направя аз, реши внезапно тя. Почувства странното желание да се разсмее на ум. На себе си. Да се смее накриво. Горчиво. В действителност, поне що се отнасяше до Гато Фиерос, ставаше дума да се приключи започнатото с натискането на спусъка на „Добле Агила“-та преди много време. Животът ти поднася изненади, се казваше в песента. Изненади ти поднася животът. Да му се не види. Понякога те изненадва за твоите неща. Неща, които са тук, а не си знаел, че ги има. От тъмния ъгъл другата Тереса Мендоса я наблюдаваше все така внимателно. Вероятно, разсъди тя, тъкмо тя е тази, която иска да се разсмее на ум.
— Ще го направя аз — чу се да повтаря гласно.
Отговорността беше нейна. Нейни бяха неразчистените сметки, неин — животът. Не можеше да се уповава на друг.
— Не — каза меко Язиков.
Най-сетне беше проговорил и беше помръднал. Отдели гърба си от стената и се приближи. Не гледаше нея, а двамата наемни убийци. Главата на Гато Фиерос беше клюмнала на гърдите му. Потемкин Галвес ги гледаше така, сякаш не ги виждаше, с очи, втренчени в стената, отвъд тях. Втренчени в нищото.
— Това е моя война — каза Тереса.
— Не — повтори Язиков.
Хвана я нежно за ръката, подканяше я да излезе. Застанаха лице в лице, изучаваха се.
— Пука ми кой ще бъде — рече изведнъж Потемкин Галвес. — Свършвайте с мен, стига сте се бавили.
Тереса се обърна към убиеца. За първи път го чуваше да си отваря устата. Гласът му беше хъркащ, глух. Продължаваше да гледа към Тереса, като че ли беше прозрачна, с очи, погълнати от празнотата. Едрото му голо тяло, приковано към стола, блестеше от пот и кръв. Тереса се приближи, застана до него. Долавяше остра миризма, на мръсна, разкъсана и измъчвана плът.
— Здравей, Пинто — каза му тя. — Не бързай толкова… Така или иначе ще умреш.
Другият кимна леко с глава, гледаше към мястото, където тя бе стояла преди малко. Тереса чу отново шума от треските на вратата на гардероба в Кулиакан, видя как дулото на „Питон“-а се приближаваше към главата й, и пак прозвуча гласът му. „Гуеро беше от нашите, Гато, спомни си, и това беше неговата жена. Дръпни се, да не те изпръска“. Навярно, помисли си тя, му го дължа. Да го убият бързо, както той беше пожелал да убие нея. Дявол да го вземе. Това бяха правилата. Посочи с жест към оклюмалия Гато Фиерос.