— Ще ми кажеш как се държат.
— Ще ти кажа.
Тереса изтри ръцете си в един парцал и излезе навън. Силните лъчи на андалуското слънце я караха да примижава. Остана така няколко мига. Наслаждаваше се на мястото и на пейзажа: огромният син кран на дока, мачтите на корабите, лекото плискане на водата в бетонната рампа, мирисът на море, ръжда и прясно нанесена боя, идваща от корпусите над водата, звънтенето на напречните пръти на мачтите от бриза, носещ се от изток над вълнолома. Поздрави работниците на дока — знаеше името на всеки един от тях. Заобиколи склада и прибраните на суша платноходки и се отправи към задната част. Там я чакаше Поте Галвес, прав до черокито, паркирано под палмите. В дъното, зад него, се виждаше плажът със сив пясък, който извиваше на изток и към Пунта Чилиера. Беше минало много време — почти една година — от онази нощ в мазето на къщата в строеж в „Нуева Андалусия“, както и от случилото се няколко дни по-късно, когато стрелецът, все още с белези и контузии, се представи на Тереса Мендоса, ескортиран от двама от хората на Язиков. Искам да разговарям с госпожата, беше казал той. Спешно е. Трябва да стане още сега. Тереса го прие, много строга и студена, на терасата на апартамент в хотел „Пуенте Романо“, която гледаше към плажа. Бодигардовете ги следяха през големите затворени прозорци на хола. Говори, Пинто. Може би ще пийнеш нещо. Поте Галвес каза „не, благодаря“. После остана известно време загледан в морето, чешеше се по главата като тромав мечок, в тъмния си смачкан костюм с двуредно сако, което му стоеше ужасно, защото подчертаваше пълнотата му, със синалоенските ботуши от кожа на игуана, съвсем не в унисон с официалното му облекло — Тереса почувства странна симпатия към тези ботуши, — със закопчана риза и прекалено широка и шарена вратовръзка. Тереса го наблюдаваше много съсредоточено, в последните години се беше научила да гледа всички така — и мъже, и жени. Шибани мислещи човешки същества. Вникваше в думите им и най-вече в това, което премълчаваха или което се бавеха да изкажат, подобно на този мексиканец сега. Говори, повтори тя най-сетне. Той се обърна към нея, все така безмълвен, и накрая застана лице в лице с нея. Престана да се чеше по главата и каза тихо, като преди това хвърли поглед към мъжете в хола: „Ами, вижте, идвам да ви благодаря, госпожо. Да ви благодаря, че съм жив, въпреки извършеното от мен или това, което бях на път да извърша.“ Не очакваш да ти давам обяснения, нали, отвърна тя остро. Стрелецът извърна пак очи, не, разбира се, че не, повтори го два пъти, говореше по този начин, който събуждаше толкова спомени у Тереса, защото проникваше направо в сърцето й. Само това исках. Да ви благодаря и да знаете, че Потемкин Галвес ви е задължен и ще си плати. И как мислиш да си платиш, попита тя. Говорих с хората, които ме изпратиха тук. По телефона. Разправих им чистата истина, че ни устроиха капан, че видяха сметката на Гато и че нищо не можеше да се направи, защото ни хванаха по бели гащи. За какви хора говориш, попита Тереса, знаейки отговора. Просто хора, каза той. Надигна се малко засегнат, внезапно гордият му поглед стана твърд. Вижте, госпожо. Знаете, че за някои неща не говоря. Да кажем само едни хора. Хора от там. И после, отново смирен, с много прекъсвания и намирайки трудно думите, обясни, че тези хора, които и да са те, не са погледнали с добро око на факта, че той още диша, а неговото другарче са го очистили по този начин и съвсем ясно са му обяснили, че има три пътя: да довърши работата, да хване първия самолет и да се върне в Кулиакан, за да си понесе последствията или да се скрие някъде, където няма да го намерят.
— И какво реши, Пинто?
— Няма начин. Вижте, нито едно от трите неща не ме устройва. За щастие нямам семейство. Така че от тази гледна точка съм спокоен.
— Е, и?
— Ами това е. Ваш съм.
— И какво да те правя?
— Вие си знаете. Струва ми се, че това не е моя работа.
Тереса изучаваше наемния убиец. Имаш право, отстъпи тя след малко. Чувстваше как на устните й напира усмивка, но я скри. Логиката на Поте Галвес беше елементарна и затова разбираема, тя познаваше добре правилата. В известна степен това беше и продължаваше да бъде собствената й логика: тази на света, от който идваха и двамата. Гуеро Давила, хрумна й изведнъж, много би се веселил с всичко това. Същинска Синалоа. Дявол да го вземе… Шегите на живота.
— Молиш ме за работа?
— Може някой ден да пратят други — стрелецът сви рамене със смирено простодушие, — и аз ще мога да си изплатя дълга.
И ето го сега Поте Галвес, чакаше я до колата, както всеки божи ден от онази сутрин на терасата на хотел „Пуенте Романо“. Шофьор, телохранител, куриер, момче за всичко. Лесно му изкара разрешително за пребиваване и дори — това вече струваше малко по-скъпо, — разрешително за носене на оръжие. Постигна го чрез една приятелска охранителна фирма. Можеше да носи законно колт „Питон“, закачен на колана в кожен калъф, същия като този, който насочи към главата на Тереса в един друг живот и на едно друго място. Но хората от Синалоа не създадоха нови проблеми. В последните седмици, с помощта на Язиков, „Трансер Нага“ стана посредник, от любов към спорта, в една операция, която картелът на Синалоа беше реализирал само наполовина с руските мафии, започнали да се внедряват в Лос Анджелис и Сан Франсиско. Това смекчи напрежението, или пък приспа стари призраци. До Тереса дори достигна недвусмисленото послание, че всичко е забравено: не са чак като братя, но всеки е прав за себе си, броячът се занулява и край на мръсните номера. Батман Гуемес лично беше изяснил този въпрос чрез посредници, вдъхващи доверие. И макар че в този бизнес всяка гаранция се оказваше относителна, това беше достатъчно, за да поемат нещата обичайния си ход. Нямаше повече наемни убийци, макар че Поте Галвес, професионално и по природа недоверчив, никога не намали бдителността си. Най-вече, като се имаше предвид, че с разширяването на бизнеса, отношенията на Тереса с останалите се усложняваха и неприятелите й нарастваха пропорционално на могъществото й.