— Всичко може да се промени — отбеляза Сисо Пернас. — Имам предвид нещата при вас.
Очакван вариант. Предвиден. Тереса взе една цигара „Бисонте“ от пакета пред себе си, поставен точно до чашата с вода и кожената папка с документите. Направи го така, все едно размисляше. Захапа цигарата, без да я запалва. Устата й беше пресъхнала, но реши да не пипа чашата с вода. Въпросът вече не е как се чувствам аз, рече си тя. Въпросът е как ме виждат те.
— Разбира се — съгласи се тя. — И ми се струва, че ще се промени. Но аз продължавам да съм си аз. С моите хора, но пак аз. Бизнесът ми е доброволно ограничен. Само транспорт. Това намалява потенциалните щети. И амбициите ми. При вас обаче има много врати и прозорци, откъдето може да се влезе. Има голям избор, ако някой реши да почука. Хора, които обичате, интереси, които си струва да запазите… Има откъде да ви видят сметката.
Гледаше мъжа в очите, с цигара в устата. Безизразно. Остана така няколко мига, броеше наум секундите, докато Сисо Пернас, със замислен вид и почти против волята си, пъхна ръка в джоба си, извади златна запалка и като се пресегна през масата, й запали цигарата. Докарах ли те дотук, русокоси мръснико. Вече се огъваш. Благодари му с кимване на глава.
— А на вас — не? — попита накрая галисиецът, като прибираше запалката.
— Може да проверите — Тереса изпускаше дима, докато говореше, с леко притворени очи. — Ще се изненадате да разберете колко силен е човекът, който няма нищо за губене, освен себе си. Вие имате семейство, например. Много хубава жена, казват… Син.
Да свършваме, реши тя. Не трябва да разбуждаме страха отведнъж, защото тогава може да се превърне в изненада или неблагоразумие и да подлуди тези, които смятат, че няма изход. Това ги прави непредвидими и много, много опасни. Майсторството е да го внушаваш малко по малко: да ти държи, да не ти дава да заспиш и да узрее, защото по този начин се превръща в респект. Границата е тънка и трябва да се пипа леко, докато се улучи.
— В Синалоа казваме: Ще убия цялото ти семейство, после ще изровя от гроба дедите ти, ще им пусна няколко куршума и пак ще ги погреба…
Докато говореше, без да гледа никого, отвори папката пред себе си и извади изрезка от вестник: снимка на футболен отбор от устието на Ароса, който Сисо Пернас, голям почитател, субсидираше щедро. Беше негов президент и на снимката — Тереса я беше поставила много внимателно между двамата, — позираше преди мач с играчите, с жена си и със сина си, прекрасно дете на десет-дванадесет години, облечено с екипа на отбора.
— Така че не се занасяйте с мен — сега вече гледаше галисиеца в очите. — Или както казвате тук, в Испания, бъдете така любезни да не ме дърпате за топките.
Шум на вода зад завесата на душа. Пара. Той обичаше да се къпе с много гореща вода.
— Могат да ни убият — каза Тео.
Тереса се беше подпряла на рамката на отворената врата. Гола. Усещаше приятната влага по кожата си.
— Не — отвърна тя. — Първо ще опитат нещо по-леко, за да ни преценят. После ще потърсят споразумение.
— Това, което ти наричаш леко, те вече го направиха… Те са подшушнали на съдия Мартинес Пардо това за гумените лодки, което ти разказа Хуарес. Натресоха ни градската полиция.
— Знам. Затова играх грубо. Исках да разберат, че ни е известно.
— Кланът Корбейра…
— Остави, Тео — Тереса клатеше глава. — Зная какво правя.
— Вярно е. Винаги знаеш какво правиш. Или страхотно се преструваш.
От трите ти изречения, разсъди Тереса, третото беше излишно. Но предполагам, че тук имаш известни права. Или си мислиш, че ги имаш. Голямото огледало в банята се беше запотило от парата и тя се виждаше като сиво петно. До умивалника бяха наредени шишенца с шампоан, лосион за тяло, сапун в опаковката със знака на хотела. „Парадор Насионал“ на Касерес. От другата страна на леглото с изпомачкани чаршафи, прозорецът очертаваше като в рамка средновековен пейзаж: старинни камъни се открояваха в нощта, колони и портици, позлатени от светлината на скрити прожектори. Да му се не види, помисли си тя. Като в американски филм, но истински. Старата Испания.
— Подай ми една хавлия, ако обичаш — помоли я Тео.
Беше много чистоплътен. Винаги си вземаше душ преди и след, сякаш да придаде хигиеничен привкус на правенето на секс. Старателен, чист, от хората, които като че ли никога не се потят и нямат нито един микроб по кожата си. Мъжете, които Тереса помнеше голи, почти всички бяха чисти, поне имаха такъв вид, но не и като този. Тео почти нямаше собствен мирис: кожата му беше мека, мъжката му миризма едва се долавяше, както и тази на сапуна и лосиона, използван след бръснене, толкова умерени, колкото неговото отношение към нея. След като правеха любов, винаги миришеха на нея, на нейната уморена плът, на нейната слюнка, на силната и тежка миризма на влажния отвор между бедрата й. Сякаш в крайна сметка Тереса обладаваше кожата на мъжа. Проникваше в нея. Подаде му хавлията, като наблюдаваше високото и слабо тяло, по което се стичаше вода. Черният мъх по гърдите, краката и члена. Спокойната усмивка, винаги уместна. Венчалната халка на лявата ръка. Нея халката не я засягаше, него привидно — също не. Нашата връзка е професионална, каза един-единствен път Тереса. Беше в началото, когато той се опита да се оправдава или да оправдава нея, с лек и ненужен коментар. Така че не ми ги разправяй на мене тия. И Тео беше достатъчно умен, за да разбере.