— Виж ти… И какво?
— Товарът е пристигнал по море от Алхесирас, купила го „Константин Гарофи“ от белгийската фирма „Кемикъл STM“.
— Не ми се вярва тази гибралтарска фирма да изнася директно за Колумбия.
— Права сте да не вярвате — ако имаше ирония в думите му, то тя не се долавяше. — В действителност са направили следното: купили са продукта в Белгия, докарали са го в Алхесирас и са го прехвърлили на друга фирма, пуснала корени на остров Джърси, тя я е откарала в контейнер първо до Пуерто Кабельо, Венецуела, после — в Картахена… По пътя продуктът е бил прехвърлен в бидони, на които пишело, че съдържат магнезиев двуокис. За прикритие.
Не бяха галисийците, знаеше Тереса. Този път не бяха пропели те. Имаше сведения, че проблемът се корени в самата Колумбия. Местни проблеми. ДЕА им диша във врата. Нищо, което и най-малко да засяга нея.
— Откъде е минал?
— През открито море. В Алхесирас е натоварен като това, което в действителност е бил.
Значи дотук сте стигнали, слънчице. Погледни ръцете ми на масата — как изваждат легална цигара от легален пакет и я запалват със спокойствието на почтените хора. Те са чисти и невинни. Така че ядец. Какво ще ми разправяш ти на мен.
— Тогава би трябвало — подхвърли тя — да искате обяснения от фирмата със седалище в Джърси…
По лицето на сержантката се изписа нетърпение, но тя не каза нищо. Капитан Кастро наклони леко глава, сякаш оценяваше съвета й като много добър.
— Изпари се след операцията — каза той. — Оказа се само име на една улица в Сен Елие.
— Да му се не види. Това сигурно ли е?
— Повече от сигурно.
— Тогава хората от „Константин Гарофи“ са били неприятно изненадани в добрите си намерения.
Сержантката понечи да отвори уста, за да каже нещо, но пак размисли. Погледна за миг шефа си и после извади един бележник от чантата си. Ако изкараш и молив, ще се окажете на улицата. Още сега. Всъщност ще си тръгнете, дори и ако не го извадиш.
— Във всички случаи — продължи тя, — ако съм ви разбрала правилно, вие говорите за транспортирането на химически продукт, законен в митническото пространство на Шенген. Не виждам какво странно има тук. Несъмнено документацията е наред, със съответните сертификати и всичко останало. Не познавам детайлно „Константин Гарофи“, но доколкото ми е известно, са добросъвестни относно законовите разпоредби… В противен случай никога не бих имала акции там.
— Успокойте се — каза капитан Кастро учтиво.
— Имам ли вид на неспокойна?
Мъжът я погледна, без да отговаря веднага.
— Що се отнася до вас и „Константин Гарофи“ — рече той накрая, — всичко изглежда законно.
— За съжаление — добави сержантката.
Плюнчеше пръста си, за да разлиства страниците на бележника. Не се занасяй, дребосъчке, помисли си Тереса. Нима искаш да ме накараш да повярвам, че имаш записани в бележника килограмите на последния ми товар дрога.
— Има ли още нещо?
— Винаги има още нещо — отговори капитанът.
Тогава да отиваме на втора база, копеле, помисли си Тереса и загаси цигарата в пепелника. Направи го с преднамерена рязкост, отведнъж. Подобаващото раздразнение и нито капчица повече, въпреки че главоболието я караше да се чувства все по-зле. В Синалоа тия двамата вече щяха да са купени или мъртви. Презираше начина, по който й се представяха тук, вземайки я за нещо, което не беше. Толкова елементарни. Но също знаеше, че презрението води до арогантност и оттам нататък се допускат грешки. Предоверяването убива по-сигурно от куршумите.
— Тогава да си кажем ясно нещата — каза тя. — Ако имате конкретни въпроси, свързани с мен, сладките приказки ще продължат в присъствието на моите адвокати. Ако ли пък не, ще съм ви благодарна, ако престанете с номерата си.
Сержант Монкада забрави за бележника си. Пипаше масата, сякаш да провери качеството на дървото. Изглеждаше в лошо настроение.