— И още — изкриви устни сержантката, — искахме да ви изнервим.
Шефът й поклати отрицателно глава.
— Госпожата не е от тези, които се изнервят. Ако беше, никога не би стигнала дотук — усмихна се леко, усмивка на второстепенен играч. — … Надявам се, че следващият ни разговор ще е при по-благоприятни обстоятелства. За мен.
Тереса погледна към пепелника с единствения фас, загасен сред топчетата носни кърпички. За кого я вземаха тия двамата? Тя беше извървяла дълъг и труден път, прекалено дълъг и труден, за да търпи сега евтини номера от полицейски филми. Те бяха само двама натрапници, които си чоплеха зъбите, мачкаха кърпички и се опитваха да мътят водата. За да я изнервят, беше казала гадната полицайка. Внезапно се почувства ядосана. Имаше работа за вършене, вместо да си пропилява времето. Да глътне един аспирин, например. Щом двамата излезеха оттук, щеше да поръча на Тео да пусне жалба за оказана принуда. После щеше да проведе няколко телефонни разговора.
— Бъдете така добри да си вървите.
Изправи се. Оказва се, че сержантката можела и да се смее, увери се тя. Но не ми харесва начина, по който го прави. Шефът й стана заедно с Тереса, но жената продължаваше да седи, малко напред на стола, с пръсти, впити в ръба на масата. Със сухия си, неспокоен смях.
— Така, с добро?… Няма ли преди това да се опитате да ни заплашите, да ни купите, както онези мръсници от СБОП на Коста дел Сол?… Това ще ни направи много щастливи. Поредният опит за подкупване.
Тереса отвори вратата. Поте Галвес беше там, едър, нащрек, сякаш не беше помръдвал от килима. И сигурно не беше. Ръцете му бяха леко отпуснати отстрани на тялото. В очакване. Няма страшно, успокои го с поглед тя.
— Вие сте се побъркали — каза Тереса. — Аз не правя такива неща.
Сержантката най-сетне се надигна, почти с неохота. Беше се изсекнала още веднъж, държеше в една ръка смачканата носна кърпичка, бележника — в другата. Озърташе се, оглеждаше скъпите картини по стените, изгледа от прозореца към града и морето. Вече не криеше ненавистта си. Отправи се към вратата след шефа си, спря до Тереса, много близо, и прибра бележника в чантата.
— Разбира се. Имате хора за това, нали? — приближи още повече лицето си, зачервените й очи сякаш щяха да избухнат в пламъци от гняв. — Хайде, смело. Пробвайте поне един път да го направите лично. Знаете ли колко получава един полицай?… Сигурна съм, че знаете. И всички други, които умират и се скапват заради цялата тая гадост, която вие прекарвате контрабандно… Защо не опитате да подкупите капитана и мен?… Бих била очарована да чуя една ваша оферта и да ви изкарам от този кабинет с белезници и със сила — хвърли носната кърпичка на земята. — Мръсна кучка.
Имаше някаква логика, в крайна сметка. Това си мислеше Тереса, докато прекосяваше почти сухото корито на реката, чиито води застояваха в малките, недълбоки лагуни край морето. Поглед почти отвън, през чужди очи, математически точен, който смразяваше сърцето. Спокойна система на подредба на фактите и най-вече на обстоятелствата, които бяха в началото и в края на фактите, поставяха всяка цифра от едната или другата страна, със знак „плюс“ или „минус“ и им придаваха порядък и смисъл. Всичко това позволяваше да се изключат, по принцип, вината и угризенията. Онази снимка, скъсана на две, момичето с доверчивите очи, останало толкова далеч, там, в Синалоа, беше нейната изкупваща греховете индулгенция. Понеже ставаше дума за логика, тя можеше да се води единствено от нея. Но не липсваше и парадокс: какво става, когато не се надяваш на нищо, и всяко привидно поражение те избутва нагоре, докато очакваш будна, на зазоряване, момента, в който животът ще поправи грешката си и ти нанесе удар, завинаги. Истинската Ситуация. Един ден започваш да мислиш, че може би този момент няма да дойде никога, а на следващия предусещаш, че клопката е именно в това: да повярваш, че никога няма да дойде. Така умираш предварително в продължение на часове, на дни и на години. Умираш бавно, тихо, без викове и без кръв. Толкова повече умираш, колкото повече мислиш и живееш.
Спря се на плажа, посипан с малки обли камъчета, и се загледа в далечината. Беше облечена в сив анцуг и обута в маратонки. Вятърът рошеше косата пред лицето й. На отсрещната страна на устието на Гуадалмина имаше ивица пясък, където се разбиваха морските вълни. В дъното в синкавата мъглявина на хоризонта се белееха Пуерто Банус и Марбеля. Игрищата за голф бяха вляво, зелените им поляни стигаха почти до брега, покрай хотели с цвят на охра и плажните навеси, затворени заради зимата. Тереса обичаше Гуадалмина Баха по това време на годината, с безлюдните плажове и малцината кротки играчи на голф, които се движеха в далечината. Луксозни, тихи къщи, скрити зад високите зидове, обсипани с бугенвилеи. Една от тях, най-близката до парчето суша, вдадено в морето, й принадлежеше. „Лас Сиете Готас“ беше името, изписано на красива керамична плоча до главната врата, ироничен намек за Кулиакан, която само тя и Поте Галвес можеха да оценят. От плажа се виждаха само високият зид, дърветата и храстите, показващи се над него, които прикриваха охранителните видеокамери, както и покривът и четирите комина. Къща от шестстотин квадратни метра, застроени на парцел от пет хиляди, в стила на старите мексикански хасиенди, в бяло и малко охра, тераса на горния етаж, голяма веранда, отворена към градината, фонтан с керамични плочки и басейн.