— Обади се господин Алхарафе, господарке. Каза, че работата е уредена.
— Благодаря ти, Пинто.
Прекоси градината, следвана отдалеч от бодигарда си. „Работата“ беше последното плащане от страна на италианците, по една сметка в Гран Кайман, през Лихтенщайн и петнадесет процента препрани в банка в Цюрих. Още една добра новина. Въздушният мост функционираше регулярно, „бомбардировките“ с вързопи дрога с GPS системи от самолети, летящи на ниска височина — техническо нововъдение на доктор Рамос, — даваха отлични резултати. И новият канал, прокаран с колумбийците през Хаити, Доминиканската република и Ямайка, носеше изненадващи печалби. Търсенето на кокаинова основа за нелегалните лаборатории в Европа продължаваше да расте и „Трансер Нага“ наскоро се бе домогнала, благодарение на Тео, до една добра връзка за пране на долари чрез лотарията на Пуерто Рико. Тереса се питаше до кога ли щеше да продължава този късмет. С Тео професионалните отношения бяха оптимални, личните — никога не би се осмелила да ги нарече сантиментални, — протичаха в разумни граници. Тя не го приемаше в къщата си в Гуадалмина, срещаха се неизменно по хотели, почти винаги по време на служебните пътувания, или в една стара къща, която той беше ремонтирал, на улица „Анча де Марбеля“. Никой от двамата не влагаше повече от необходимото. Тео беше внимателен, възпитан, задоволителен в интимните срещи. Пътуваха заедно из Испания, а също и до Франция и Италия — Париж отегчи Тереса, Рим я разочарова, а Венеция я заплени, — но и двамата съзнаваха, че връзката им се развиваше на ограничена територия. При все това, мъжкото му присъствие създаваше определени моменти — може би вълнуващи, или специални. Те оформяха вид мислен албум, също като снимки, способни да я помирят с някои неща и някои аспекти на живота й. Насладата, която той старателно и внимателно й даваше. Светлината по камъните на Колизеума, докато слънцето залязваше зад римските борове. Много стар замък близо до огромна река със зелени брегове, наречена Лоара, с малък ресторант, където за първи път опита гъши пастет и вино „Шато Марго“. И онзи изгрев, когато отиде до прозореца и видя лагуната на Венеция, приличаща на полирана сребърна гравюра, която постепенно се оцветяваше в червено, докато гондолите, покрити със сняг, се полюшваха на белия пристан пред хотела. Да му се не види. После Тео я беше прегърнал отзад, гол като нея, и двамата съзерцаваха пейзажа. Ако живееш така, прошепна той на ухото й, по-добре да не умираш. И Тереса се разсмя. Често се смееше с Тео, заради забавния му начин да гледа на човешкото битие, заради хубавите му вицове, заради изискания му хумор. Беше начетен, беше пътувал и чел много — препоръчваше й или й подаряваше книги, които в повечето случаи много й харесваха, — знаеше как да се отнася със служителите, с хората на рецепциите на скъпите хотели, с политиците, с банкерите. Имаше класа в обноските, в ръцете, които движеше по много привлекателен начин, в мургавия и слаб, орлов испански профил. И се любеше страхотно, защото беше старателен тип с хладен ум. Въпреки това, на моменти можеше да бъде груб и нетактичен като никой друг. Понякога говореше за жена си и дъщерите си, за семейните си проблеми, за самота и прочие. И тя веднага спираше да обръща внимание на думите му. Доста странно бе желанието на някои мъже да установяват, изясняват, определят, да се оправдават, да дават сметка, която никой не им е искал. Никоя жена не се нуждае от такива простотии. За останалото Тео беше умен. Никой от двамата не стигна дотам да казва „обичам те“ или нещо подобно на другия. При Тереса това се дължеше на неспособност, при Тео — на пресметнато благоразумие. Знаеха към какво да се придържат. Както казваха в Синалоа, прасета, но не и свине.