Тереса слезе, като се подпираше на парапета от тиково дърво. В коридора Поте Галвес прошепна „разрешете, госпожо“ и мина напред, за да отвори заключената врата. Хвърли професионален поглед вътре и после се отдръпна встрани, за да й направи път. Тереса влезе, следвана от стрелеца, който затвори пак вратата зад себе си.
— Митническата охрана — рече Тереса — хвана тази нощ „Лус Анхелита“.
Тео Алхарафе я гледаше безизразно, сякаш беше някъде далеч и нямаше нищо общо с това. Наболата еднодневна брада придаваше на брадичката му синкав оттенък. Беше легнал на койката, облечен в смачкани жълти панталони и черен пуловер, по чорапи. Обувките му бяха на пода.
— Нападнаха го на триста мили западно от Гибралтар — продължи Тереса. — Преди няколко часа. В момента го карат към Кадис… Следили са го, откакто е вдигнал котва в Картахена… Знаеш ли за кой кораб ти говоря, Тео?
— Разбира се, че зная.
Имал е време, рече си тя. Тук, вътре. Време да разсъди. Но не му е ясно къде е поуката в сентенцията.
— Има нещо, което не знаеш — обясни Тереса. — „Лус Анхелита“ е чиста. Най-незаконното нещо, което ще открият на нея, когато почти я разглобят, ще бъдат няколко бутилки безмитно уиски… Разбираш ли какво означава това?
Мъжът не помръдна. Седеше с полуотворена уста, осмисляйки казаното.
— Капан — каза той накрая.
— Точно така. И знаеш ли защо не те информирах по-рано, че този кораб е капан?… Защото ми беше необходимо, когато предадеш информацията на хората, на които доносничиш, всички да повярват, че е истина, както повярва ти.
Продължаваше да гледа по същия начин, крайно съсредоточено. Хвърли бегъл поглед към Поте Галвес и отново обърна очи към нея.
— Извършила си друга операция тази нощ.
Все така схватлив е и това ме радва, помисли си тя. Искам да разбере защо. Вероятно иначе би било по-лесно, но искам да разбере. Вие имате неизлечима болест. Дявол да го вземе. Един мъж има право на това. Да не го лъжат за края му. Всичките ми мъже умряха, съзнавайки защо умират.
— Да. Друга операция, за която ти не разбра. Докато койотите от Митническата охрана потриваха ръце, залавяйки „Лус Анхелита“ в очакване да намерят един тон кокаин, който никога не е бил товарен на нея, нашите хора си вършеха работата на друго място.
— Много добре замислено… От кога знаеш?
Би могъл да отрече, хрумна й внезапно. Би могъл да отрече всичко, да протестира възмутен, да каже, че съм полудяла. Но е имал време да размисли, откакто Поте го е затворил тук. Познава ме. За какво, само губене на време, сигурно си е казал той. За какво.
— Отдавна. Онзи съдия в Мадрид… Надявам се, че си се облагодетелствал от това. Макар че би ми харесало да чуя, че не си го направил заради пари.
Тео изкриви устни. Допадна й тази проява на характер. Почти успява да се усмихне. Въпреки всичко. Само дето примигва прекалено често. Никога преди не го беше виждала да примигва толкова.
— Не го направих за пари.
— Притиснаха ли те?
Още веднъж почти успя да се усмихне. Но се получи само саркастична гримаса. С малка надежда.
— Представи си, да.
— Разбирам.
— Наистина ли разбираш? — Тео анализираше думата, със свъсени вежди, търсеше предзнаменования за бъдещето си… — Да, може би. Въпросът беше ти или аз.
Ти и аз, повтори Тереса на ум. Но забравя останалите: доктор Рамос, Фарид Латакия, Рисокарпасо… Всички, които се довериха на него и на мен. Хора, за които носим отговорност. Десетки верни хора. И един Юда.
— Ти и аз — каза на глас.
— Точно така.
Поте Галвес сякаш се беше слял със сянката на стените и двамата се гледаха спокойно в очите. Разговор като толкова други. През нощта. Липсваше музика, по една чаша. Нощ като толкова други.
— Защо не дойде да ми кажеш?… Можехме да намерим някакъв изход.
Тео поклати глава. Беше седнал на ръба на койката, краката по чорапи опираха пода.
— Понякога всичко се усложнява — рече той просто. — Човек се оплита, заобикаля се с неща, без които не може. Предложиха ми удобен случай да изляза от играта, запазвайки каквото имам… Слагаме кръст и започваме на чисто.
— Да. Мисля, че това го разбирам.
Пак тази дума, „разбирам“, изглежда премина като надежда през ума на Тео. Гледаше я съсредоточено.
— Мога да ти разкажа всичко, каквото искаш да знаеш — каза той. — Няма да е нужно да ме…