— Ходили са и в къщата на Чино Пара — каза дон Епифанио. — Съобщиха го по новините преди малко. Жена и три деца — огънят на хаванската пура отново се разпали, когато дръпна от нея. — Намерили Чино при входа, в багажника на неговия „силвърадо“.
Седеше до Тереса, на пейката отдясно на малкия олтар. Щом поклатеше глава, отблясъци от свещите заиграваха по грижливо пригладената му гъста коса. През годините, откакто бе дошъл от планината, видът и обноските му бяха станали по-изискани. Но под костюмите шити по мярка, вратовръзките, купувани от Италия, и коприната на ризите от по петстотин долара, продължаваше да бие сърцето на планинец от Синалоа. И това личеше не само поради подчертаната слабост на хората от Север да се перчат — ботуши с остри върхове, колани с украса от пита и сребърна тока, стотици грамове злато на ключодържателя, — но също и най-вече заради погледа, на моменти равнодушен, на моменти недоверчив или примирен, поглед, зад който се криеха поколения, принуждавани от една градушка или суша да започват за пореден път от нулата.
— Явно са хванали Чино сутринта и са прекарали деня с него, в сладки приказки… Според радиото са му отделили подобаващото се време.
Тереса успя да си го представи без особено усилие: завързани с тел ръце, цигари, бръсначи. Виковете на Чино Пара, заглушени в найлонов плик или под цяла педя лепенка на устата, в мазе или склад, преди да свършат с него и да се заемат със семейството му. Не е изключено самият Чино да е издал накрая Гуеро Давила. Собствената си плът и кръв. Тя добре познаваше Чино, жена му Бренда и трите дечица. Две момчета и едно момиче. Припомни си ги как играеха и вдигаха врява на плажа на Алтата миналото лято: мургави, горещи телца под слънчевите лъчи, покрити с хавлиени кърпи и заспали на връщане на задната седалка на същото силвърадо, в което сега се намираха останките на баща им. Бренда беше дребна жена, голяма бъбрица, с хубави кафяви очи, носеше на десния си глезен златна гривна с инициалите на мъжа си. Много пъти бяха ходили заедно по магазините на Кулиакан — тесни кожени панталони, лакирани нокти, много високи токчета, „Гес“ джинс, „Калвин Клайн“, „Каролина Ерера“… Запита се дали са й пратили Гато Фиерос и Потемкин Галвес или други убийци. Дали е станало преди или едновременно с това, което се случи на нея. Дали са убили Бренда преди или след децата. Дали са го направили бързо, или и на тях са отделили подобаващото им време. Гадни мръсници. Задържа поетия въздух и го изпусна малко по малко, за да скрие от дон Епифанио риданието си. Сетне прокле на ум Чино Пара, но преди това прокле по-тежко Гуеро. Чино имаше онази смелост, притежавана от мнозина, които убиваха и се занимаваха с контрабанда на наркотици: смелост, дължаща се на пълно невежество, на факта, че не можеха да разсъждават. Забъркваше се в каши поради плиткоумието си, без да се замисли, че излага на риск не само себе си, а и цялото си семейство. Гуеро не беше като братовчед си: той наистина беше умен, акълът му сечеше. Знаеше всички рискове и открай време бе наясно какво ще й се случи, ако го хванеха. Но не му пукаше. А и този гаден бележник. Дори не поглеждай вътре, беше й казал. Вземи го и дори не поглеждай вътре. Проклет да си, промърмори още един път. Проклет да си, Гуеро, копеле такова.
— Какво е станало? — попита тя.
Дон Епифанио Варгас сви рамене.
— Станало е това, което е трябвало да стане — каза той.
Гледаше към бодигарда на вратата, с „кози рог“ в ръка, тих като сянка или призрак. Да смениш наркотика с фармацията и политиката не изключваше обичайните предпазни мерки. Другият бодигард беше отвън, също въоръжен. Бяха платили двеста песос на нощния пазач на параклиса, за да изчезне. Дон Епифанио погледна сака на земята в краката на Тереса, после „Добле Агила“-та в скута й.
— Твоят човек предизвикваше много съдбата. Беше въпрос на време.
— Наистина ли е мъртъв?
— Разбира се, че е мъртъв. Хванаха го горе в планината… Не бяха нито военните, нито федералните. Бяха неговите хора.
— Кои точно?
— Все едно кои. Ти знаеш какви ги беше забъркал Гуеро. Слагаше свои карти в чужди тестета. Накрая някой пропя.
Огънчето на пурата се разпали. Дон Епифанио отвори бележника. Приближи го към светлината на свещите и го заразлиства наслуки.