— Време е да затваряме — каза тя.
Когато вдигна глава, срещна една спокойна усмивка и светли очи — зелени или сини, реши след миг, — които я гледаха весело.
— Толкова рано? — попита мъжът.
— Затваряме — повтори тя.
Върна се към сметките си. Никога не любезничеше с клиентите, още по-малко, когато затваряха. За шестте месеца се беше убедила, че това е добър метод да държи нещата по местата им и да избягва недоразумения. Ахмед запали лампите и оскъдното очарование, което полумракът придаваше на бара, изчезна в миг: изкуствен, изтъркан плюш на столовете, петна по стените, следи от загасени цигари по пода. Дори мирисът на застояло се усети по-силно. Тия с бездънните чаши грабнаха саката от облегалките и след като постигнаха набързо споразумение с компаньонките си, излязоха да ги чакат вън. Другият клиент вече си беше отишъл, сам, разбит от поисканата цена за двойно обслужване. Предпочитам да си направя чекия, мърмореше той на излизане. Момичетата се събираха. Фатима и Шейла, недокоснали малките бутилки шампанско, се увъртаха около новодошлите, но те не изглеждаха заинтригувани. Тереса ги отпрати само с един поглед при другите. Сложи сметката на бара, пред тъмнокосия мъж. Той беше с работна риза със защитен цвят, с навити до лакътя ръкави. Когато протегна ръка да плати, тя видя, че има татуировка, покриваща цялата вътрешна част на дясната му ръка от китката до лакътя. Представляваше разпнатия Христос сред морски мотиви. Приятелят му беше рус и по-слаб, със светла кожа. Почти момче. Двадесет и няколкогодишен, не повече. Мургавият беше на тридесет и нещо.
— Може ли да си допием питиетата?
Тереса отново срещна очите на мъжа. На светло видя, че са зелени. Страхотни. Забеляза, че изглеждаха спокойни и в същото време се усмихваха, дори когато устните не го правеха. Силни ръце, тъмна брада, набола по брадичката, непокорна коса. Почти хубавец, установи тя. Или без „почти“. Каза си, че сигурно мирише на чиста пот и на сол, макар че се намираше прекалено далече, за да прецени. Просто така й мина през ума.
— Разбира се — отвърна тя.
Зелени очи, татуировка на дясната ръка, слаб, рус приятел. Случайностите на бара. Тереса Мендоса далеч от Синалоа. Сама със Самотата. Еднакви дни, които внезапно престават да бъдат еднакви. Неочакваното се появява изневиделица, не с трясък, нито с многозначителни знаци, които да го предизвестяват. Промъква се незабелязано, тихо, все едно нищо не се е случило. Като усмивка или поглед. Като самия живот, като тази, която идва неминуемо — смъртта. Навярно затова на следващата вечер, тя очакваше да го види отново. Но мъжът не дойде. Всеки път, когато влизаше клиент, тя вдигаше глава с надеждата, че ще е той. Но не беше.
Заключи, излезе и тръгна по плажа. Там запали цигара — понякога слагаше в тях малки топчета стрит хашиш, — и се загледа в светлините на вълнолома и мароканското пристанище на Надор от другата страна на тъмната вода. При хубаво време винаги правеше така, после продължаваше разходката си по брега, докато намери такси, което да я закара до дома й в „Полигона“: малък апартамент със спалня, дневна, кухня и баня. Самият Дрис Ларби й го бе наел, като си удържаше наема от заплатата й. Дрис не е лош човек, помисли си тя. Отнасяше се разумно с момичетата, опитваше да се държи добре с всички, избухваше само когато обстоятелствата не му оставяха друг изход. Не съм от занаята, беше му казала без увъртане тя първия ден, когато я посрещна в „Ямила“, за да й обясни какво би могла да работи при него. Радвам се, само това беше отвърнал мароканецът. В началото я прие като нещо неизбежно, нито пречка, нито придобивка, стъпка, към която го задължаваха лични обвързаности — приятелят на приятеля на един приятел, — и те нямаха нищо общо с нея. Известно уважение, дължащо се на препоръки, неизвестни на самата Тереса, но свързващи Дрис Ларби с дон Епифанио Варгас чрез мъжа от кафене „Небраска“, накараха мароканеца да й позволи да остане зад бара. Отначало беше сервитьорка заедно с Ахмед, а по-късно — заместник-управител. Стана такава в деня, когато имаше грешка в сметките, тя го предупреди, направи отново изчисленията за две минути и той я попита дали е ходила на училище. Тереса отвърна, че малко, само в началните класове. Мъжът я изгледа замислен и й каза: „Разбираш от сметки, Мексиканке, изглежда си родена да събираш и да изваждаш“. Нещо такова правех и в моята страна, отвърнала тя. Когато бях по-млада. Тогава Дрис й каза, че от следващия ден ще взема заплата на заместник-управител. Тереса се зае с бара и повече не отвориха дума за това.