Беше го правила. Само два пъти за времето, в което беше в Мелиля. И се оказа, че Гуеро е имал право. Тя самата също не бе очаквала кой знае какво. Първият път беше от любопитство. Искаше да види как ще се чувства след толкова време, със спомена за своя мъж и с по-пресния и болезнен спомен за Гато Фиерос, за жестоката усмивка и насилничеството му, все така живи в плътта и паметта й. Беше направила избора си с известна грижливост, нелишена и от доза случайност, за да няма проблеми, нито последици. Беше младо момче, военен, който я пресрещна на излизане от кино „Насионал“. Беше гледала филм с Робърт де Ниро в свободния си ден. Филмът беше за война и приятелство, а краят беше ужасен. Играеха на руска рулетка. Един път тя бе видяла Гуеро и братовчед му, добре подпийнали текила, да се правят на идиоти с един револвер. Накрая започна да им крещи, взе оръжието и ги прати да спят, а те се смееха. Нещастни, тъпи пияници. Руската рулетка събуди спомени и я натъжи. Може би затова, на излизане, когато военният се приближи към нея, тя прие поканата да пийнат нещо в бара „При Антони“. Карираната му риза много напомняше на тези, които се носеха в Синалоа. Беше висок, учтив, със светла, ниско подстригана коса като на Гуеро. Поговориха за незначителни неща, и накрая тя се озова заедно с него край старата градска стена, гола от кръста надолу, опряла гръб в зида. Една котка ги наблюдаваше с интерес от някаква ограда. Очите й проблясваха на лунната светлина. Не почувства почти нищо, толкова съсредоточена бе да се самонаблюдава, да сравнява усещания и спомени. Сякаш отново се бе превърнала в две личности и другата бе котката, която я гледаше отсреща, безстрастно и мълчаливо, като сянка. Момчето поиска да се видят пак и тя каза „разбира се, съкровище, някой друг път“. Но знаеше, че никога повече няма да го види и дори да се срещнат случайно — Мелиля беше малък град, — едва ли щеше да го познае или щеше да си даде вид, че не го познава. Дори името му не запомни.
Вторият път го направи с полицай — с практическа цел. Излизането на документите й за временно пребиваване вървеше бавно. Дрис Ларби я посъветва да ускори процедурата. Полицаят се казваше Соуко. Беше инспектор на средна възраст и с приемлив външен вид, изкарваше пари, като правеше услуги на емигранти. Беше идвал няколко пъти в „Ямила“ — Тереса бе инструктирана да не взема пари за питиетата му, — и се познаваха бегло. Отиде да поговори с него и той й постави въпроса ребром. Тук е както в Мексико, рече той, без тя да може да проумее какво точно разбираше този кучи син под мексикански порядки. Вариантите бяха два, пари или другото. Колкото до парите, Тереса спестяваше и последното сентимо, тъй че склони на второто. За да задоволи суетата си на мъжкар, въпросният Соуко опита да даде всичко от себе си в стая 106 на хотел „Авенида“ и почти разсмя Тереса. Тя бе уточнила предварително, че става дума за една среща, не повече. Когато си почиваха, пушейки, той поиска мнението й, с все още надянат презерватив, загрижен за нейното удоволствие. Свърших, отвърна тя, като обличаше бавно дрехите върху изпотеното си тяло. Свърших „изпразних се“ ли означава? Разбира се, отговори тя. Когато се прибра вкъщи, седя дълго в банята и се ми бавно, замислено и старателно. Преди това бе изпушила една цигара пред огледалото, разглеждайки внимателно всяка една от чертите на двадесет и тригодишното си лице, сякаш се опасяваше, че ще ги види променени, някак странно осакатени. Страхуваше се, че един ден ще види себе си, седнала сама на маса, както мъжете от онази кръчма в Кулиакан, и няма да плаче, и няма да се познае.
Но Гуеро Давила, толкова точен в предсказанията, колкото и в техните непредвидими варианти, сгреши в прогнозата си само в едно. Като изключим някои неща, които тя вече познаваше добре, самотата не се оказа толкова непоносима. Дори малките инциденти и компромиси не я разстройваха. Нещо беше умряло с Гуеро, и то сякаш бе по-малко свързано с него, отколкото с нея самата. Навярно някаква наивност или неоснователно чувство за сигурност. Тереса излезе много млада от кошмара, загърби мрачната улица, мизерията и най-тягостните картини от живота си. Вярваше, че се е отдалечила от всичко това завинаги, не знаеше, че кошмарът продължава да е там, да дебне зад затворената и погрешна врата, в очакване на подходящия момент, за да се прокрадне през пролуките и отново да разтърси живота й. Изведнъж решаваш, че ужасът е далеч, отминал завинаги, а той се е промъкнал в теб. Тогава все още не беше подготвена за това. Беше младо момиче: любовница на наркотрафикант, живееше в хубава къща, колекционираше видеокасети, порцеланови фигурки и репродукции с пейзажи. Една от многото. Винаги готова за своя мъж, който я обграждаше с внимание. Прекрасно. С Гуеро животът беше само смях и любов. По-късно беше различила първите признаци, отдалеч, без да им обръща внимание. Злокобни признаци. Предупреждения, които Гуеро приемаше на шега или по-точно те въобще не го интересуваха. Не му пукаше, защото, въпреки всичко, което приказваха другите, той беше умен. Проницателен и съобразителен. Просто беше решил да скочи в тъмното и да не чака. Дори нея, мръсникът, не я изчака. В резултат един ден най-неочаквано дойде онзи телефонен звън. Тереса отново се озова на улицата, объркана бегълка със сак и пистолет в ръцете. После дъхът на Гато Фиерос и набъбналият му член, проникващ в нея, гърмът от изстрелите, учуденото лице на Потемкин Галвес, параклисът на Малверде, мирисът на пурата на дон Епифанио Варгас. Страхът, полепващ по кожата й като черния дим на запалените свещи, сгъстявайки потта и думите й. Накрая, между облекчението от това, което бе останало зад гърба й и несигурността за бъдещето, тя се озова в самолета, заедно с онази, другата жена, която понякога й се явяваше, и я наблюдаваше, докато се гледаше в тъмното стъкло на прозорчето на три хиляди метра височина над Атлантическия океан. После Мадрид. Влакът на юг. Кораб, движещ се през морето и нощта. Мелиля. И сега, на това място от дългото пътуване Тереса не можеше да забрави зловещия полъх, причакващ я някъде навън. Дори кожата и вътрешностите й да бяха готови да приемат други, които нямаха да бъдат Гуеро. Дори — тази мисъл винаги я караше да се усмихва странно, — да обича отново, или да вярва, че обича отново. Но вероятно, разсъждаваше тя, връщайки лентата назад, при нея правилната последователност беше: първо да обича, после да вярва, че обича, накрая да спре да обича или да обича спомена. Сега знаеше — и по някакъв странен начин това я плашеше и успокояваше едновременно, — че е възможно, дори лесно, да се настаниш в самотата като в непознат град, в апартамент със стар телевизор и легло, чиято пружина скърца, когато се въртиш от безсъние. Да станеш, за да отидеш до тоалетната, да постоиш там с цигара в ръка. Да влезеш под душа, да се погалиш със затворени очи между бедрата с влажната от вода и сапун ръка, припомняйки си устните на един мъж. И да знаеш, че това може да трае цял живот и че би могла да свикнеш да бъде все така. Да се примириш да остаряваш самотно и горчиво, заседнала в този град, или в което и да било друго кътче на света. И макар преди да не си бе давала сметка, същият този свят да продължава да се върти както досега, невъзмутим, жесток, равнодушен.