Видя го отново след една седмица, до пазара на хълма Монтес Тирадо. Беше отишла да купува подправки от магазина за екзотични стоки „Киф-Киф“. Поради липса на мексикански чушки чили, вкусът й към лютивото се беше приспособил към силните арабски подправки. Вървеше нагоре, с по една пазарска чанта във всяка ръка. Търсеше по-сенчестите тротоари, за да избегне сутрешната горещина, която тук не беше влажна като в Кулиакан, а суха и тежка: северноафриканска жега на крайбрежен, безводен булевард, сред кактуси, ниски възвишения и голи камъни. Видя го да излиза от един магазин за резервни части за електроуреди. Носеше кутия под мишница. Тя го позна веднага: мъжът, на когото бе разрешила да допие питието си в „Ямила“ преди няколко дни, докато Ахмед метеше пода и момичетата се сбогуваха до следващия ден. Той също я позна. Когато мина покрай нея, отдръпвайки се леко, за да не я блъсне с кутията, той й се усмихна по същия начин, както когато държеше уискито на бара и я питаше повече с очи, отколкото с думи дали може да го допие. Каза й „здравей“. Тя също го поздрави и продължи пътя си, докато той поставяше кутията в багажника на един пикал, паркиран до тротоара. Знаеше, че я гледа, дори без да се обръща. Накрая, когато вече наближи ъгъла, тя чу стъпките му зад гърба си. Или само й се стори, че ги чува. Тогава Тереса направи нещо необичайно, дори сама не би могла да си го обясни. Вместо да продължи право към вкъщи, сви надясно и навлезе в пазара. Вървеше напосоки, сякаш търсеше закрила сред хората. Макар че ако я попитаха от какво, не би могла да отговори. Луташе се между оживените сергии за плодове и зеленчуци, сред виковете на продавачи и клиенти, отекващи в стъкления навес. След като се разходи край сергиите с риба, тя излезе от вратата при кафенето на улица „Комисар Валеро“. И така, без да поглежда нито веднъж назад през цялата дълга обиколка, тя стигна до дома си. Той се намираше в една уличка в квартал „Полигона“. До входната врата се стигаше по варосано стълбище. Уличката се изкачваше стръмно нагоре сред саксии със здравец и зелени щори — беше добро раздвижване да слизаш и да се качваш по нея два-три пъти дневно. От стълбището се виждаха покривите на града, червено-бялото минаре на главната джамия, а в далечината, в Мароко, и тъмните хребети на планината Гуругу. Докато търсеше ключовете в джобовете на джинсите си, тя най-сетне се обърна назад. Тогава го видя на ъгъла на улицата, неподвижен, спокоен, сякаш не бе помръдвал от там цяла сутрин. Слънцето се отразяваше във варосаните стени и в ризата му, позлатяваше врата и ръцете му и хвърляше на земята ясна, добре очертана сянка. Само един неуместен жест, дума или усмивка щеше да е достатъчен, за да се извърти на пети, да отвори вратата и да я затвори зад себе си, като остави мъжа отвън, далеч от дома и от живота си. Но когато погледите им се срещнаха, той не направи нищо. Остана неподвижен на ъгъла сред светлината, обляла белите стени и бялата риза. Зелените очи сякаш се усмихваха отдалеч, както когато тя беше казала, че е време да затварят бара, и виждаха непознати за Тереса неща. Неща, свързани с настоящето и бъдещето й. Сигурно затова, вместо да отвори вратата и да я затвори зад себе си, тя остави торбите на земята, седна на едно стъпало на стълбите и извади пакета цигари. Извади го много бавно. Остана така, без да вдига поглед, докато мъжът изкачи стълбите и стигна до нея. За миг сянката му закри слънчевата светлина. После седна до нея, на същото стъпало. Макар със сведени очи, тя видя сини памучни панталони, прани много пъти. Сиви маратонки. Навити ръкави на ризата върху потъмнели от слънцето ръце, слаби и силни. Водоустойчив часовник „Сейко“ с черна каишка на лявата китка. Татуировка на разпнатия Христос на дясната ръка.