Тереса имаше една снимка в чантата си. Носеше я в портмонето си от много отдавна, откакто Чино Пара снима нея и Гуеро Давила на някакъв рожден ден. На снимката бяха двамата, той беше с якето си и я беше прегърнал през раменете. Беше излязъл много хубав, смееше се срещу обектива със самоуверения си вид на гринго, висок и слаб, пъхнал палеца на другата си ръка в токата на колана. Веселяшкият му вид контрастираше с този на Тереса, с едва загатнатата й полуневинна, полусмутена усмивка. Тогава едва ли бе на повече от двадесет години. Като младо момиче изглеждаше ранима, широко отворила очи пред светкавицата на апарата, с малко насилена гримаса на устата, която не успяваше да се зарази от веселието на прегръщащия я мъж. Навярно, както става при повечето снимки, изразът на лицето не говореше нищо: просто някакъв миг, случайност, запечатана на лента. Но как да не се впусне сега, след урока на живота, да тълкува снимката. Често образите и ситуациите на снимките не са завършени. Докато не дойдат следващите събития, те сякаш остават във въздуха, временни, за да бъдат потвърдени или отречени по-късно. Правим си снимки не за спомен, а за да ги допълним после с остатъка от живота си. Затова има сполучливи и несполучливи снимки. Образи, които времето поставя на мястото им, придава им същинския смисъл, а други отрича и те сами угасват, сякаш цветовете им избледняват с годините. Снимката, която тя пазеше в портмонето си, беше от тези, които придобиват смисъл по-късно, въпреки че никой не знае кога точно става това. Неотдавнашното минало на Тереса придаваше на старата мигновеност неумолимо бъдеще, в крайна сметка вече изживяно. Сега беше лесно, от тази страна на брега на сенките, да разгадава или тълкува. Всичко в поведението на Гуеро, в израза на Тереса, в смутената й усмивка пред фотоапарата, изглеждаше от ясно по-ясно. Тя се усмихваше, за да се хареса на своя мъж, толкова, колкото бе необходимо — ела тук, хубавице, погледни към обектива и мисли колко ме обичаш, мила моя, — докато в очите й се криеше предзнаменованието за нещо тъмно. Предчувствието.
Сега, седнала до другия мъж, в подножието на стария град на Мелиля, Тереса мислеше за тази снимка. Мислеше за нея, защото докато приятелят й поръчваше шишчета по арабски, изпечени на скара с дървени въглища, един уличен фотограф със стар апарат, провесен на врата, се беше приближил към тях. Докато му казваха, не, не, благодаря, тя се запита какво бъдеще биха разгадали един ден по снимката, която нямаше да си направят, ако годините я допълнеха по-късно. Какви знаци биха разчели, ако всичко се сбъднеше, в тази сцена до градската стена, с отекващото море на няколко метра от тях, с вълните, разбиващи се в скалите зад арката на средновековния зид, през която се виждаше къс наситено синьо небе, с мириса на водорасли, на древни камъни и на мръсотия от плажа, смесващ се с аромата на шишчета със специални подправки, които добиваха златиста коричка на жарта.
— Заминавам тази вечер — каза Сантяго.
Беше шестата вечер от тяхното запознанство. Тереса преброи на ум няколко секунди преди да го погледне и да кимне.
— Къде?
— Все едно — гледаше я сериозно. Даваше да се разбере, че това са лоши новини за нея. — Имам работа.
Тереса знаеше каква е тази работа. Всичко беше готово от другата страна на границата, защото тя се беше погрижила за това. Имаха думата на Абделкадер Чаиб — тайната сметка на полковника наскоро беше набъбнала, — че няма да има проблеми при товаренето. Сантяго от осем дни чакаше известие в стаята си в хотел „Амфора“. А Лало Вейга наглеждаше лодката в малък залив на мароканския бряг, близо до Пунта Бермеха. В очакване на една пратка. И сега известието беше дошло.
— Кога се връщаш?
— Не зная. Най-много след седмица.
Тереса кимна леко с глава, сякаш се съгласяваше, че една седмица е добър срок. Щеше да направи същия жест, ако беше чула един ден или един месец.
— Свечерява се — отбеляза той.
Навярно затова седя с теб тук, помисли си тя. Идва пълнолунието и ти имаш работа, а аз като че ли съм обречена да играя пак същата роля. Въпросът е дали искам или не искам да я играя отново. Дали ми е изгодно или не.