— Бъди ми вярна — каза той или може би така говореше усмивката му.
Погледна го, сякаш се връщаше от много далеч. Толкова далеч, че й коства сериозно усилие да проумее за какво, по дяволите, говореше той.
— Ще се опитам — рече накрая, когато разбра.
— Тереса.
— Какво?
— Не е нужно да оставаш тук.
Гледаше я право в очите, почти честно. Те всички гледаха право в очите, честно. Дори когато лъжеха или обещаваха неща, които никога нямаше да изпълнят, въпреки че не го знаеха.
— Не се занасяй. Вече говорихме за това.
Беше отворила чантата и търсеше пакета цигари и запалката. „Бисонте“. Остри цигари без филтър, беше привикнала към тях случайно. Нямаше „Фарос“ в Мелиля. Запали една. Сантяго продължаваше да я гледа по същия начин.
— Не ми харесва работата ти — каза той след малко.
— А мен твоята ме очарова.
Прозвуча като упрек, какъвто и беше. Прекалено много неща се съдържаха само в пет думи. Той извърна очи.
— Исках да кажа, че нямаш нужда от този арабин.
— Но пък ти имаш нужда от други араби… Имаш нужда и от мен.
Припомни си го, без да иска. Полковник Абделкадер Чаиб беше около петдесетгодишен и не беше лош. Само честолюбив и егоист като всеки друг мъж и толкова разсъдлив, колкото всеки умен човек. Когато пожелаеше, можеше да бъде възпитан и вежлив. С Тереса се отнасяше учтиво, без да изисква повече от това, което тя искаше да му даде и без да я бърка с типа жена, какъвто не беше. Внимаваше за бизнеса и се грижеше за благовидността. Проявяваше известно уважение и към нея.
— Никога повече.
— Разбира се.
— Кълна ти се. Много мислих. Никога повече.
Продължаваше да бърчи вежди и тя се обърна настрани. Дрис Ларби стоеше в другия край на площадчето, на ъгъла, в „Огар дел Пескадор“ с чаша светла бира в ръка и наблюдаваше улицата. Или тях двамата. Видя го да надига бутилката, като че ли за поздрав, и му кимна леко с глава.
— Дрис е добър човек — каза тя, обърнала се отново към Сантяго. — Уважава ме и ми плаща добре.
— Той е сводник на курви и гаден арабин.
— А аз съм индианска курва и също гадна.
Той не отвърна нищо, а тя запуши мълчаливо, в лошо настроение, заслушана в шума на морето зад арката в стената. Сантяго започна разсеяно да кръстосва металните пръчки от шишчетата в пластмасовата чиния. Ръцете му бяха грапави, силни и мургави, тя добре ги познаваше. Носеше същия евтин, надежден водоустойчив часовник, никакви гривни или пръстени. Отраженията на светлината от белите стени на площада обагряха в златисто татуировката на ръката му. Правеха и очите му по-светли.
— Можеш да дойдеш с мен — рече той накрая. — В Алхесирас не е зле… Бихме могли да се виждаме всеки ден. Далеч от това.
— Не зная дали искам да те виждам всеки ден.
— Ти си странна жена. Ужасно странна. Не знаех, че мексиканките са такива.
— Не зная какви са мексиканките. Зная каква съм аз — позамисли се малко. — Понякога смятам, че зная каква съм.
Хвърли цигарата на земята, загаси я с крак. Сетне се обърна да провери дали Дрис Ларби продължава да седи в бара отсреща. Вече го нямаше. Стана и каза, че й се иска да се поразходят. Все още седнал, Сантяго търсеше парите в задния джоб на панталона си и продължаваше да я гледа. Изразът му беше различен. Винаги знаеше как да се усмихне, за да разсее черните облаци от лицето й. За да разсее облаците или нещо повече. Това с Абделкадер Чаиб, например.
— Мамка му, Тереса.
— Какво?
— Понякога приличаш на малко момиче и ми харесваш — той стана, като остави няколко монети на масата. — Искам да кажа, когато те гледам как вървиш и въобще всичко останало. Пристъпваш, поклащайки задника си, обръщаш се, и бих те изял цялата като пресен плод… И тези гърди.
— Какво им има?
Сантяго наведе настрани глава, търсеше подходящото определение.
— Хубави са — заключи сериозно той. — Най-хубавите цици в Мелиля.
— Да му се не види. Това да не е комплимент по испански?
— Ами не знам — изчака я да спре да се смее. — Това ми е в главата.
— И само това?
— Не. Харесва ми също как говориш. Или как мълчиш. Възбужда ме, не зная… По много начини. Думата за един от тези начини е нежност.
— Добре. Радвам се, че понякога забравяш за циците ми и се разнежваш.