Той не се върна повече от месец. Истината е, че тя не очакваше да го види никога вече. Фатализмът от Синалоа й подсказваше, че си е тръгнал завинаги — от тия е, които не остават, беше казал Дрис Ларби. Тя прие отсъствието му по същия начин, както бе приела появата му. В последно време Тереса беше почнала да осъзнава, че светът е движен от собствени, неразгадаеми правила. Правила, изтъкани от игра на случайността — каламбури, в шеговития смисъл, който придаваха в Мексико на тази дума, — и от непредвидимости, които включваха присъствия и отсъствия, живот и смърт. Най-многото, което можеше да направи, бе да приеме тези правила. Да се носи, чувствайки се част от необятната космическа игра, като междувременно пляска с ръце, за да се задържа на повърхността, докато водовъртежът я засмуква към дъното, вместо да губи сили в напразното желание да я промени или проумее. Така беше стигнала до заключението, че е безполезно да се отчайва или да се бори за каквото и да било, освен за настоящия момент — вдишването и издишването, седемдесет и петте удара на пулса в минута (ритъмът на сърцето й винаги е бил бавен и отмерен), които я поддържаха жива. Нелепо беше да изразходва енергия в изстрели по тъмнината, да плюе по слънцето, да притеснява един Бог, зает с по-важни дела. Що се отнася до религиозните й вярвания — тези, които беше донесла със себе си от родината си и оцеляваха в ежедневието на новия й живот, — Тереса продължаваше да ходи на църква всяка неделя, изричаше механично молитвите си преди лягане — „Отче наш“, „Аве, Мария“. Понякога дори сама се изненадваше, че моли Христос или Богородица. Един-два пъти призова дори свети Малверде, за едно или друго нещо. Например Гуеро да почива в мир, амин. Макар много добре да знаеше, независимо от добрите си намерения, колко неправдоподобно е копеле като Гуеро да почива в мир. Вероятно гори в ада, мръсникът, също като в песните на Пакита дел Барио — „Гориш ли, ненужни човече?“. Подобно на останалите си молитви и на тези гледаше без убеждение, бяха повече протокол, отколкото нещо друго. Навик. Макар че в случая с Гуеро точната дума навярно беше „преданост“. Така или иначе, правеше го като човек, искащ услуга от влиятелен министър, с много малко надежда, че молбата му ще бъде удовлетворена.