За Сантяго Фистера не се беше молила. Нито веднъж. Нито да е добре, нито да се върне. Държеше го съзнателно настрани, отказваше да го свърже официално със същността на проблема. Никакви повтарящи се ходове и зависимости, беше се заклела пред себе си. Никога повече. И все пак, в нощта, когато се прибра вкъщи и го намери седнал на стълбите, сякаш се бяха разделили само преди няколко часа, почувства безкрайно облекчение и огромна радост, разтърсваща я между бедрата, в стомаха, в очите. Почувства нужда да отвори уста и да си поеме дълбоко въздух. Беше съвсем кратък миг. После откри, че изчислява точно дните, изминали от последния път, правеше си сметка колко от тях са необходими за отиването дотам и връщането обратно, километрите и часовете пътуване, удобните моменти за обаждания по телефона, времето, за което едно писмо или картичка тръгваше от точка А и пристигаше в точка В. Размишляваше върху всичко това, макар да не отправи никакъв упрек, докато той я целуваше и влизаха вкъщи, без да проронят дума. Отиваха към спалнята. Продължи със същите мисли, когато той накрая спря, успокоен, облекчен, легнал върху нея и задъханото му дишане се успокояваше в шията й.
— Хванаха Лало — каза най-сетне той.
Тереса съвсем притихна. Лампата от коридора осветяваше мъжкото рамо пред устните й. Целуна го.
— За малко да хванат и мен — додаде Сантяго.
Лежеше все така неподвижен, с лице, потънало в извивката на шията й. Говореше шепнешком, устните му докосваха кожата й при всяка дума. Бавно, тя сложи ръце на гърба му.
— Разкажи ми, ако искаш.
Отказа, поклащайки леко глава. Тереса не настоя, защото знаеше, че щеше да е напразно. Знаеше още, че ще го направи, когато се почувства по-спокоен, ако тя запази същата поза и същото мълчание. Така и стана. След малко той заговори. Не като разказ, а на кратки откъси, подобни на отделни картини или на спомени. Припомня си на глас, разбра тя. Навярно сега за първи път след цялото изминало оттогава време говореше за случилото се.
Така тя разбра какво бе станало, така успя да си го представи. И най-вече проумя, че животът си прави жестоки шеги с хората и тези шеги по мистериозен начин се свързват с други, случващи се на други хора. Проумя, че тя самата може да се окаже в центъра на абсурдна ситуация — муха, хваната в мрежата на паяк. Изслуша една история, която й бе позната още преди да я чуе. Бяха променени само местата и действащите лица, много малко променени дори. Реши, че Синалоа не е толкова далеч, колкото тя си мислеше. Видя прожекторът на мароканския патрул да раздира нощта като конвулсия от ужас, бялата сигнална ракета във въздуха, лицето на Лало Вейга със зяпнала от изумление и страх уста, която крещи: мароканска полиция, мароканска. Представи си силуета на Лало в ярката светлина, на фона на безплодното промъркване на двигателя, докато тича към задната част на моторницата, за да я освободи от малката лодка, първите изстрели — присветвания до прожектора, пръски във водата, свистене на куршуми, и проблясвания на още изстрели от сушата. Внезапно двигателят изръмжава с всичка сила, предницата на моторницата се надига до звездите и пак куршуми, пак викът на Лало, падащ зад борда: викът при падането и още викове, чакай, Сантяго, чакай, не ме оставяй, Сантяго, Сантяго, Сантяго. Сетне трещенето на двигателя с пълна сила и последен поглед през рамо, за да види Лало, който остава назад, във водата, в конусовидната рамка на светлината на прожектора, с протегната ръка в напразен опит да се хване за моторницата, която препуска, подскача, отдалечава се, а килът удря вълните в тъмнината.