Тереса слушаше всичко това, докато устните на голия, неподвижен мъж върху нея продължаваха да докосват кожата на врата й, а той все така не вдигаше лице и не я поглеждаше. Не искаше тя да го види.
Петлите. Песента на мюезина. Отново мръсносивият час, висящ между нощта и деня. Този път Сантяго също не спеше. По дишането му разбра, че е буден. През цялата останала част от нощта го беше усещала да се върти до нея. Потръпваше, ако се унесеше леко, толкова леко, че веднага се събуждаше. Тереса лежеше по гръб, потискаше желанието си да стане или да запали цигара. Очите й бяха широко отворени, първо гледаше тъмнината на тавана, а после сивото, безформено петно, пропълзяващо отвън подобно на злокачествен тумор.
— Искам да дойдеш с мен — промълви той неочаквано.
Тя се бе заслушала в туптенето на собственото си сърце: всяко развиделяване й се струваше по-бавно от предишното, напомняше на онези животни, които спят зимен сън. Един ден ще умра точно в този час, помисли си тя. Ще ме убие тази мръсна светлина, която никога не закъснява за срещата.
— Да — каза тя.
Същия ден Тереса потърси в чантата снимката, която пазеше от Синалоа: тя самата, в покровителствената прегръдка на Гуеро Давила, гледаща учудено света, без да съзнава какво я дебне в него. Остана така дълго време. Накрая отиде в банята и се погледна в огледалото, със снимка в ръката. Сетне, внимателно и много бавно, я разкъса на две. Прибра парчето, на което беше тя, и запали цигара. Приближи пламъка на същата кибритена клечка към единия край на другата половина. Остана неподвижна, с цигара в ръката, загледана в снимката, която пращеше и изгаряше. Усмивката на Гуеро бе последното, което изчезна. Каза си, че това е съвсем присъщо за него: да се присмива на всичко и докрай, без да му пука от нищо. Същото е било сред пламъците на „Чесна“-та — както сред пламъците на проклетата снимка.
5.
Това, което посях там, в планината.
Очакването. Тъмното море и милионите звезди, обсипали небето. Непрогледната необятност, разстилаща се на север, нарушена на юг от черния силует на брега. Всичко толкова спокойно, че прилича на езеро. И от време на време лек бриз от сушата, едва доловим, се плъзгаше по водата и будеше кратки, странни отблясъци.
Зловеща красота, заключи тя накрая. Това бяха думите.
Не й се удаваше да намира думи за тези неща. Търси ги четиридесет минути. Във всеки случай, такъв беше пейзажът — красив и зловещ. И Тереса Мендоса го наблюдаваше безмълвно. От първата на тези четиридесет минути не помръдваше, не проронваше дума, а нощният хлад проникваше постепенно през пуловера и джинсите й. Ослушваше се за звуците, идващи от сушата и от морето. На фона на глухото бръмчене на пуснатото радио, канал 44, с намален до крайност звук.
— Хвърли един поглед — подхвърли Сантяго.
Прошепна го едва чуто. Морето, беше й обяснил той в началото, препредава шумовете и думите по различен начин. Понякога можеш да чуеш неща, които се казват на една миля разстояние. Същото се получаваше и със светлините. Затова „Фантом“-ът стоеше в тъмнината, под прикритието на нощта и морето. Черна матирана боя покриваше корпуса от фибростъкло и арматурата на двигателя му. Затова и двамата мълчаха и тя не пушеше, и почти не помръдваха. Чакаха.
Тереса залепи лице за окуляра, който скриваше екрана на радара „Фуруно“ с обхват от осем мили. При всеки сигнал от антената тъмната линия на мароканското крайбрежие се очертаваше съвършено ясно в долната част на картината, като показваше и дъгообразната извивка надолу, сгушена между носовете Крусес и Ал Марса. Останалата част беше чиста: никакъв признак за движение по повърхността на водата. Натисна два пъти бутона за обхвата и разшири радиуса на наблюдение на четири мили. При следващото преместване на антената брегът се появи по-малък и удължен. На изток включваше ясно оформено петно навътре в морето — остров Перехил. Там също беше чисто. Никакъв кораб. Нямаше дори фалшив сигнал от вълна във водата. Нищо.